Том Клэнси - Червеният заек

Докато чакаше, Андраш си поръча щрудел, който не отстъпваше по вкус на щруделите във Виена, намираща се на триста километра от тук. Дори марксисткото правителство не бе успяло да притъпи у унгарците вкуса към добрата храна, а Унгария се славеше с продуктивното си селско стопанство въпреки наложената в страните от Изтока командна икономика. Андраш палеше цигара от цигара, четеше вестника си и чакаше да види какво ще стане.

След повече от час се появи мъж, чиито дрехи го издаваха, че не е унгарец. Седна на съседната маса, запали цигара и се зачете в своя вестник.

Андраш беше много късоглед и това му бе от полза в този момент. Стъклата на очилата му бяха толкова дебели, че трудно можеше да се забележи накъде гледат очите му. Освен това го бяха учили никога да не задържа погледа си повече от секунда. Субектът четеше вестник, както половината посетители в малкото уютно кафене, което по някакъв начин бе успяло да оцелее по време на Втората световна война. Наблюдаваше как американецът — Андраш бе решил, че човекът е американец — си пие кафето и си чете вестника, когато изведнъж остави чашката върху чинийката, бръкна в джоба си за носната кърпа, избърса си носа и я мушна в другия джоб…

Но първо измъкна кутията за тютюн изпод масата. Направи го толкова сръчно, че само добре трениран служител от контраразузнаването можеше да забележи, а Андраш беше точно такъв, нали така? Единствено неговата самоувереност стана причина за първата му и скъпоструваща грешка за деня.

Американецът си допи кафето и си излезе, а Андраш го последва. Чужденецът се отправи към спирката на метрото и почти стигна, но не съвсем. Обърна се изненадано, когато усети нечия ръка върху раменете си.

— Може ли да видя кутията за тютюн, която извадихте изпод масата? — каза Андраш учтиво, тъй като чужденецът вероятно беше дипломат.

— Моля? — отвърна той с ужасен акцент, от който пролича, че е британец или американец.

— Кутията, която пъхнахте в джоба на панталона си — уточни Андраш.

— Не разбирам за какво говорите, освен това съм зает.

Мъжът се опита да се измъкне. Но не стигна далече. Андраш извади пистолета си. Чешки „Агрозет“ модел 50, и така сложи край на спора. Но не съвсем.

— Какво е това? Кой сте вие?

— Документите — Андраш протегна ръка. — Вече пипнахме свръзката ви. Арестуван сте.

Във филмите американецът щеше да извади собственото си оръжие, да се опита да избяга по стъпалата и да се скрие в старото метро. Но американецът се опасяваше, че този тип може да е гледал прекалено много филми и да се изнерви дотолкова, че да натисне спусъка на своя чешки боклук. Така че бръкна в джоба на сакото си. Умишлено бавно, за да не уплаши този идиот, и измъкна паспорта си. Беше черен, каквито издаваха на дипломатите и които можеше да се разпознаят лесно от такива тъпанари като тоя задник. Името на американеца беше Джеймс Сел, унгарец по произход, едно от многото малцинства, които Америка бе приела през миналия век.

— Аз съм американски дипломат, акредитиран от нашето правителство. Веднага ме заведете до посолството.

Сел кипеше от яд вътрешно, но не се издаде. Петгодишната му работа като оперативен агент току-що бе приключила. И всичко това заради някакъв тъпанар и второкласен агент, който доставяше второкласна информация за третокласни комунистически военновъздушни сили. Мамка му!

— Първо вие ще дойдете с мен — нареди Андраш и посочи с пистолета си: — Натам.

Самолетът от полет 747 НА „Пан Ам“ кацна на летище „Кенеди“ половин час по-рано благодарение на благоприятния попътен вятър. Кокс мушна книгите си в куфарчето и стана от мястото си. Успя да слезе пръв, за което му помогна малко и стюардесата. Стигна на бърз ход до митницата. Дипломатическото му куфарче говореше само за себе си. След деветдесет минути той се бе разположил на задната седалка на такси и пътуваше към Държавния департамент във Фоги Ботъм. Влезе в сградата, където разпредели съдържанието на куфарчето по съответните направления. Връчи писмото от Фоли на куриер, който веднага го отнесе до Ленгли, там също го придвижиха по най-бързия начин.

Съобщението бе отнесено на ръка в МЕРКУРИЙ, комуникационния център на ЦРУ, където бе разшифровано и принтирано и доставено по човек на Седмия етаж. Оригиналът бе пъхнат в торбата за горене, без да оставят копие, а електронният вариант бе записан на дискета и прибран в архива.

Майк Бостък беше в кабинета си. Като видя върху плика, че съобщението е от Москва, реши, че всичко останало може да почака. Прочете го и веднага разбра, че е прав, но след като погледна часовника си, му стана ясно, че Боб Ритър вече прелита над източната част на Охайо със самолета на японските авиолинии. Затова звънна на съдия Мур вкъщи и го помоли да дойде до управлението. Мърморейки, шефът на ЦРУ се съгласи, като нареди на Бостък да извика и Джим Гриър. И двамата живееха наблизо и пристигнаха в разстояние на осем минути.