Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

Руските офицери нямаше как да предотвратят контактите, когато дойде време и за американските моряци да се хранят, и се получи така, че самите офицери едва успяха да хапнат малко — толкова бяха заети да обикалят масите в столовата. Американските им колеги останаха изумени, когато те дори отклониха неколкократните покани да преминат в каюткомпанията.

„Пиджън“ влезе много внимателно в дока. Нямаше защо да се бърза. Спуснаха подвижното мостче и оркестърът на брега засвири подбрани съветски и американски мелодии, за да подчертае съвместния характер на спасителната операция. Руснаците бяха очаквали, че пристигането им ще бъде тихо, като се имаше предвид късният час. Бяха сгрешили. Когато първият съветски офицер достигна средата на подвижния мост, беше зашеметен от петдесет мощни телевизионни прожектора и от въпросите на репортери, които бяха извадени от леглата, за да посрещнат спасителния кораб и да си осигурят горещи коледни новини за сутрешните предавания. Руснаците никога преди това не бяха се сблъсквали с нещо подобно на западни новинари и последвалата среща на култури доведе до пълен хаос. Репортерите се нахвърлиха върху офицерите, блокирайки пътя им за ужас на морските пехотинци, които се опитваха да въведат ред в бъркотията. Всички руснаци се преструваха, че не знаят дума английски, докато не откриха, че един предприемчив репортер беше довел със себе си професор по руски език от Университета на Южна Каролина в Колумбия. Петров се чу да отговаря с изтъркани политически клишета пред половин дузина камери и пожела цялата тази история да е наистина само лош сън, на какъвто приличаше. Беше необходим половин час, докато всички руски моряци се качат на трите автобуса, наети за случая, и потеглят към летището. По целия път дотам успоредно на автобусите препускаха леки коли и микробуси, пълни с новинарски екипи, които продължаваха да дразнят руснаците с прожекторите на камерите и въпросите, които крещяха към тях, без някой да ги разбира. На летището нещата не бяха по-различни. Военновъздушните сили бяха изпратили транспортен самолет „VC-135“, но преди руснаците да успеят да се качат на него, отново трябваше да си пробиват път през море от репортери. Иванов се намери лице в лице със специалист по славянските езици, чийто руски беше обезобразен от ужасен акцент. Още половин час им беше необходим, за да се качат на самолета.

Дузина военновъздушни офицери помогнаха на всички да се настанят и раздадоха цигари и напитки в миниатюрни шишенца. Градусът на настроението се повиши преди още самолетът за специални пътници да набере шест хиляди метра височина. По вътрешната разговорна уредба един офицер им обясни какво ги очаква по-нататък. Всеки един от руснаците трябваше да премине през медицински преглед. Съветският съюз щеше да изпрати самолет за тях на следващия ден, но всички се надяваха престоят им да се удължи с един или два дни, за да могат напълно да се насладят на американското гостоприемство. Екипажът на самолета надмина себе си, разказвайки на пасажерите си историята на всяка забележителност, град, селце, междущатска магистрала или спирка на камиони по маршрута им. Между другото, използвайки услугите на преводача, заявиха желанието на всички американци за мирни и приятелски отношения със Съветския съюз и изразиха професионалното възхищение на американските военновъздушни сили от куража на съветските моряци и скръбта по смъртта на онези, които безстрашно бяха останали последни, давайки възможност на подчинените си да се спасят първи. Цялото представление беше майсторско изпълнение на двуличие, насочено към манипулиране съзнанието на руснаците и то започна да дава плодове.

Самолетът прелетя ниско над покрайнините на Вашингтон, снижавайки се към военновъздушната база Андрюс. Преводачът им обясни, че прелитат над домове на средната класа, собственост на обикновени работници в държавната и местната промишленост. На земята ги чакаха други три автобуса и вместо да карат по околовръстния път на Вашингтон, те преминаха направо през града. Американските офицери се извиниха за пътните задръствания, обяснявайки на пасажерите, че почти всяко американско семейство притежава По една кола, а много — по две или повече, и че хората използват градския транспорт с единствената цел да избегнат досадата от карането. Досадата да караш собствената си кола, удивиха се руските моряци. Политическите им офицери може би щяха да се опитат по-късно да ги убедят, че всичко това е една тотална лъжа, но кой можеше да отрече хилядите коли на пътя? Това със сигурност не би могло да бъде фалшификация, инсценирана само заради няколко моряци в продължение на цял час. Движейки се през югоизточната част на Вашингтон, те забелязаха, че и черните също притежават коли. Къде намираха места да паркират всички тези коли? Автобусите продължиха през търговския район Мол и преводачът изрази гласно надеждата си, че ще могат да разгледат цялото множество от музеи, отворени за посещение от всички. Спомена и Музея по въздухоплаване и космонавтика, в който се пазеше лунен камък, донесен от астронавтите на „Аполо“. Руснаците видяха тичащите за здраве по алеите на търговския център, хилядите спокойно разхождащи се хора и оживено забърбориха помежду си, когато автобусите завиха на север към Бетесда през по-живописните квартали на Северозападен Вашингтон.