Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

— Предложението ви ще съсипе ефикасността на флота ми! — удари Горшков по масата. Грешка!

— Народният флот, другарю адмирал — поправи го Александров. — флотът на Партията.

Горшков знаеше откъде произтича тази идея. Нармонов все още можеше да разчита на подкрепата на Александров. Тя правеше положението на другаря генерален секретар сигурно, което означаваше, че положението на други от мъжете около масата не е. Кои?

Съзнанието на Падорин се разбунтува срещу предложението на КГБ. Какво знаят тези мръсни шпиони за военноморския флот? Или Партията? Всички те бяха корумпирани опортюнисти. Андропов го беше доказал, а Политбюро сега позволяваше на това пале Герасимов да напада въоръжените сили, които защитаваха народа от империалистите, бяха го спасили от кликата на Андропов и никога не са били друго освен верни слуги на Партията. „Но така всичко идва на мястото си, нали?“, помисли той. Точно както Хрушчов беше свалил Жуков, дал му възможност да вземе властта след премахването на Берия, така и тези копелета сега щяха да насъскат КГБ срещу хората в униформи, които първи бяха укрепили позициите им.

— Колкото до вас, другарю Падорин… — продължи Александров.

— Да, другарю академик. — За Падорин нямаше изход. Главното политическо управление беше дало окончателното разрешение за назначението на Рамиус. Ако Рамиус наистина се окажеше изменник, Падорин щеше да бъде осъден заради дадената неправилна преценка, но ако Рамиус се окажеше нечия пионка, това щеше да означава, че Падорин и Горшков са били подмамени в прибързано действие.

Нармонов продължи недовършената реплика на Александров:

— Другарю адмирал, ние намираме, че мерките ви за опазване сигурността на „Червения октомври“ са били успешно изпълнявани само ако, точно така, капитан Рамиус е бил невинен и е потопил кораба си заедно със своите офицери, за да го спаси от американците, които несъмнено са се опитвали да го откраднат. И в двата случая, докато очакваме резултатите от извършваните от КГБ изследвания на частите от разрушената подводница, ще смятаме, че тя не е попаднала в ръцете на врага.

Падорин премигна няколко пъти. Сърцето му биеше учестено, а в лявата част на гърдите си усещаше остра болка. Нима щяха да му простят? Защо? Трябваха му няколко секунди, докато разбере. В края на краищата той беше политически офицер. Ако Партията се опитваше да възстанови политическото ръководство над флота, да получи права върху нещо, което никога не е губила, то Политбюро не можеше да си позволи да вземе главата на високопоставен партиен член. Това щеше да го направи васал на тези хора. По-точно на Александров. Падорин реши, че ще може да го преживее.

Но положението на Горшков стана изключително уязвимо. Падорин беше сигурен, че, макар и след няколко месеца, руският флот щеше да има нов главнокомандващ — някой, чието лично влияние не е достатъчно силно, за да води независима политика без одобрението на Политбюро. Горшков беше станал прекалено самостоятелен и могъщ, а партийните вождове не желаеха на най-високия команден пост да стои мъж с толкова високо лично влияние.

„Главата ми все още стои на раменете“, помисли Падорин, удивен на големия си късмет.

— Другарят Герасимов — продължи Нармонов, — ще работи съвместно с политическия отдел за сигурност на вашата служба, за да се запознае с процедурите и да предложи мерки за подобряването им.

Така, сега вече стана агент на КГБ на най-висок команден пост. Е, добре, но пък запази главата си, службата си, вилата си и пенсията си след две години. Цената за всичко това не беше много висока. Падорин беше повече от доволен.

Корабът на американските ВМС „Пиджън“ се завърна в дока си в Чарлстън в четири часа сутринта. Съветският екипаж, настанен в моряшката столова, се беше превърнал в наказание за всички. Въпреки старанието им за руските офицери се бе оказало непосилно да ограничат контактите между подчинените си и техните американски спасители. С други думи, те не биха се справили с повика на природата. Гостите на „Пиджън“ се бяха натъпкали с превъзходна моряшка манджа, а най-близкият кенеф беше на десетина метра в задната част на подводницата. По пътя си до него и обратно моряците на „Червения октомври“ срещаха американци, някои от които бяха руски говорещи офицери, преоблечени като редници или сержанти, а други бяха специалисти по руски език, избрани измежду срочнослужещите малко преди руснаците да стъпят на борда. Фактът, че се намираха на борда на военноморски съд, където очакваха да срещнат враждебност, а се бяха сблъскали с приятелски настроени руско говорещи моряци като тях, се оказа по-силен от насажданото у съветските моряци недоверие. Разговорите им се записваха от скрити магнетофони и щяха да бъдат проучени по-късно във Вашингтон. Петров и тримата младши офицери загряха бавно и когато се досетиха, започнаха да придружават на смени хората си до тоалетната, като родители, бдящи над децата си. Единственото, което не успяха да предотвратят, беше предложението за предоставяне на политическо убежище на всеки, пожелал да остане в Съединените щати, което направи един офицер от разузнаването, преоблечен в униформата на старшина-механик. Предложението се разнесе между екипажа за не повече от десет минути.