Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

Марко разказа на баща си за Саша в края на това дълго балтийско лято и дори го заведе при стария морски вълк. Силно впечатлен от него и от това, което бе направил за сина му, старият Рамиус уреди Саша да получи командването на нова, по-голяма лодка и го придвижи напред в списъка за ново жилище. Марко почти повярва, че Партията може да свърши нещо добро, че самият той бе извършил първото в живота си добро дело. Но старият Саша умря през следващата зима и доброто дело не доведе до нищо. Много години по-късно Марко осъзна, че не бе научил фамилното име на приятеля си. Саша бе останал никой дори след дългите години вярна служба на Родината.

На тринадесет години Марко замина за Ленинград, за да постъпи в Нахимовското училище. Там реши, че той също трябва да стане професионален военноморски офицер. Марко бе привлечен от същия стремеж към приключения, който от векове тегли младите хора към морето. Нахимовското училище беше специално тригодишно подготвително училище за младежи, стремящи се към морска кариера. Съветската флота по това време беше малко по-голяма от обикновена брегова охрана, но Марко силно желаеше да стане част от нея. Баща му настояваше за живот на партиен функционер, обещавайки му бърз напредък, удобства и привилегии. Но Марко искаше да постигне всичко със собствени усилия, а не да бъде запомнен като издънка на „освободителя“ на Литва. Освен това животът в морето предлагаше романтика и вълнение, които можеха да направят от службата на Родината нещо поносимо, флотът не разполагаше с много традиции, на които да може да се разчита. Марко усети, че в него има място за развитие, и разбра, че много от амбициозните морски кадети са като самия него — ако не пълни индивидуалисти, то поне толкова близки до индивидуализма, доколкото това е възможно в едно общество на непосредствения контрол. Юношата преуспя с първия си опит за другарство.

С наближаване на дипломирането пред класа се откриха възможности за постъпване в различни части на съветския флот. Рамиус веднага се влюби в подводниците. Подводниците от онова време бяха малки, мръсни и миришеха от отворените трюмове, които екипажите използваха като удобни отходни места. В същото време подводниците бяха единственото нападателно оръжие на флота, а Марко още от самото начало бе пожелал да бъде чукът. Той бе присъствал на достатъчно лекции по морска история, за да знае, че подводници на два пъти почти задушили английския флот и успешно обезсилили икономиката на Япония. Това го бе изпълнило с голямо задоволство и той беше щастлив, че американците бяха унищожили японския флот, който почти бе убил наставника му.

Той се дипломира в Нахимовското училище пръв в класа и спечели позлатен секстант заради майсторството си в теоретичната навигация. Като първенец на класа Марко получи възможността сам да избере къде да учи по-нататък. Той избра Висшето военноморско училище за подводна навигация на името на Ленинския комсомол, което беше основното подводничарско училище в Съветския съюз.

Петте години в училището бяха най-усърдните в живота му, още повече че беше решен не само да успее, а да блесне. Есето му върху политическото значение на съветската военноморска мощ бе представено на Сергей Георгиевич Горшков — тогавашния командващ Балтийския флот и явно бъдещ главнокомандващ Съветския военноморски флот. Горшков се бе погрижил есето да бъде публикувано в „Морской сборник“, водещото съветско морско списание. То беше образец на прогресивна партийна мисъл, в който Ленин се цитираше шест пъти.

По същото време бащата на Марко беше кандидат-член на Президиума, както се наричаше тогава Политбюро, и много се гордееше със сина си. Старият Рамиус беше разумен човек. Накрая той бе разбрал, че Червеният флот е развиващо се цвете и синът му някой ден ще стане важна личност в него. Влиянието му ускори кариерата на сина.

До тридесетата си годишнина Марко вече бе станал командир и имаше съпруга. Наталия Богданова беше дъщеря на друг член на Президиума, чиито дипломатически задължения бяха водили него и цялото му семейство из целия свят. Наталия никога не бе се отличавала с добро здраве. Те не създадоха деца, защото всеки един от трите им опита завърши с аборт, а последният едва не я уби. Тя беше хубава, нежна жена, прекалено изтънчена за руските стандарти, която шлифова задоволителния английски на мъжа си с английски и американски книги, политически одобрени, разбира се, главно мисли на западни левичари, но също и истинска литература, включително Хемингуей, Твен и Ъптон Синклер. Заедно с военноморската му кариера Наталия беше центърът на живота му. Семейният им живот, прекъсван от продължителни отсъствия и радостни завръщания, направи любовта им дори още по-силна.