Тогава почина жена му. По това време Рамиус беше на док — нещо обичайно за командир на ракетна подводница. Той разполагаше със собствена вила в горите на запад от Полярний, собствен автомобил жигули, служебна кола и шофьор, каквито се полагаха на поста му на командир, и многобройни други привилегии, които вървяха заедно с ранга и произхода му. Беше член на партийния елит и когато Наталия се оплака от болки в корема, отиването в Четвърто отделение на клиниката, което обслужваше само привилегировани, беше истинска грешка. За последен път той видя жена си жива и усмихната, докато я откарваха с носилка на колела към операционната зала.
Хирургът на повикване пристигна в болницата със закъснение и пиян. Наложи се дълго да диша чист кислород, за да може да изтрезнее и пристъпи към простата процедура по отстраняване на възпален апендикс. Подутият вътрешен орган се пръсна, докато лекарят отваряше тъканта, за да стигне до него. Веднага последва перитонит, усложнен от перфорация на черво, която направи хирургът в бързината си да поправи вредата.
Наталия беше поставена на антибиотично лечение, но съществуваше недостиг от лекарства. Чуждите, обикновено френски медикаменти, използвани в клиниката, се бяха свършили. За заместители използваха съветски, „планови“ антибиотици. В съветската промишленост беше всеобща практика работниците да получават премии за производство на стоки в повече от обичайната квота, стоки, които заобикаляха качествения контрол, който съществуваше в съветската индустрия. Точно тази партида лекарства никога не беше проверявана или изпитвана. И ампулите вероятно са били напълнени с дестилирана вода вместо с антибиотик. Марко го научи на следващия ден. Наталия бе изпаднала в дълбок шок и кома и умря преди поредицата грешки да бъдат поправени.
Погребението беше извършено с подходящата за случая тържественост, спомняше си Рамиус по-късно с горчивина. Присъстваха офицери от собствената му команда, над сто други моряци, членове от фамилията на Наталия, както и представители на местния Централен партиен комитет. Марко беше в морето, когато баща му умря, и тъй като престъпленията на Александър му бяха известни, загубата на родителя не му подейства много. Но смъртта на съпругата му беше за него лична катастрофа. Малко след като се бяха оженили, Наталия се бе пошегувала, че всеки моряк се нуждае от някого, при когото да се завърне, и че всяка жена има нужда от някого, когото да очаква. Брачният живот бе толкова прост и в същото време — безкрайно сложен за двамата интелигентни хора, които в продължение на петнадесет години бяха откривали слабите си страни и достойнствата си, което ги бе сближило още повече.
Марко Рамиус наблюдаваше под мрачните звуци на класически реквием как ковчегът се плъзга в камерата за кремация и му се искаше да може да се моли за душата на Наталия, надявайки се баба Хилда да е била права, че зад стоманената врата и завесата от пламъци има нещо. Едва тогава цялата тежест на случилото се стовари върху него: държавата го бе ограбила с нещо повече от съпруга — бе го лишила от възможността да успокои скръбта си с молитва, бе му откраднала надеждата, макар и само илюзия, да я види някога пак. Наталия — нежна и внимателна, бе неговото единствено щастие в годините от онова далечно лято. Седмиците и месеците се изнизваха, а той продължаваше да се измъчва от виденията за нея — позната прическа, походка или смях, на които се натъкваше из улиците или магазините на Мурманск, бяха достатъчни да изтикат Наталия на преден план в съзнанието му и когато мислеше за загубата й, забравяше, че е професионален морски офицер.
Наталия Богданова Рамиус бе загубила живота си в ръцете на хирург, който е бил пиян, докато се е намирал на повикване — деяние, което е подсъдно в Съветския флот, но Марко не можеше да направи така, че докторът да бъде наказан. Самият хирург беше син на партиен деятел и общественото му положение беше осигурено от покровители. Животът на Наталия би могъл да бъде спасен с правилно лечение, но липсваха достатъчно чуждестранни лекарства, а съветските медикаменти бяха ненадеждни. Лекарят не може да бъде принуден да си плати, отекваше мисъл из съзнанието му и подхранваше яростта му, докато накрая реши, че ще трябва да накара държавата да плати.
Изминаха седмици, преди тази мисъл да се оформи у него като резултат от съвкупност на професионални и случайни планове. Когато строителството на „Червения октомври“ бе възобновено след двегодишна пауза, Рамиус почувства, че подводницата трябваше да бъде командвана от него. Той бе помагал при проектирането на революционната й задвижваща система и бе проверявал модела, който бе изпитван в продължение на няколко години в Каспийско море при абсолютна секретност. Поиска помощ от командването си, необходима му да се съсредоточи върху строителството и оборудването на „Червения октомври“, и да подбере и обучи офицерите си предварително, за да може подводницата да бъде пусната в действие по-рано. Молбата му бе удовлетворена от командващия Червенознаменния северен флот — сантиментален мъж, който бе плакал на погребението на Наталия.
Читать дальше