Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

Кабинетът на заместник-директора по разузнавателните операции заемаше цял ъгъл от най-горния етаж и гледаше отвисоко към покритата с дървета долина на Потомак. На Райън предстоеше да премине през още една проверка.

— Добро утро, доктор Райън.

— Здравей, Нанси — усмихна се Райън. Нанси Къмингс бе секретарка от двадесет години, като през това време бе служила при осем заместник-директори. Беше същото както и навсякъде другаде — шефовете идваха и си отиваха, но добрите и изпълнителни секретари оставаха.

— Как е семейството, докторе? Коледа ли очаква?

— Разбира се, макар че Сали е малко разтревожена. Не е сигурна, че Дядо Коледа знае къде сме се преместили, и се страхува, че няма да си направи труда да отиде до Англия заради нея. Но той ще го направи — довери й Райън.

— Толкова са сладки като малки. — Тя натисна един скрит бутон. — Можете направо да влезете, доктор Райън.

— Благодаря ти, Нанси. — Райън завъртя електронно заключващата се топка на вратата и влезе в кабинета на заместник-директора.

Вицеадмирал Джеймс Гриър се бе отпуснал в съдийския си стол с висока облегалка и преглеждаше някаква папка. Огромното му махагоново бюро бе покрито с подредени купчинки от папки, чиито ръбове бяха обрамчени с червени ленти, а на кориците им бяха написани различни кодови думи.

— Здрасти, Джак! — извика той през стаята. — Кафе?

— Да, благодаря, сър.

Джеймс Гриър беше шестдесет и шест годишен морски офицер, прехвърлил възрастта за пенсиониране, но продължаващ да си пробива път с невероятна компетентност — почти по същия начин, както бе постъпвал и Хаймън Рикоувър, въпреки че с Гриър можеше да се работи далеч по-лесно. Той беше „мустанг“ — мъж, постъпил на военноморска служба по договор, спечелил правото да постъпи във Военноморската академия и прекарал четиридесет години в тежък труд, докато стигне до тризвезден флаг — първоначално като командир на подводници — докато най-накрая се отдаде изцяло на разузнаването. Гриър беше взискателен началник, но грижлив към онези, които задоволяваха изискванията му. Райън беше един от тях.

За огорчение на Нанси, Гриър обичаше сам да прави кафето си с машина за кафе, поставена на бюфета зад бюрото му, където можеше да я достигне само с едно обръщане. Райън си напълни една чаша, всъщност военноморски тип канче без дръжки. Това беше традиционният тип морско кафе — силно, с щипка сол.

— Гладен ли си, Джак? — Гриър извади кутия с бисквити от чекмедже на бюрото. — Тук имам няколко кифлички.

— О, благодаря, сър. Не ядох много в самолета. — Райън си взе една заедно с книжна салфетка.

— Все още ли не харесваш летенето? — развесели се Гриър.

Райън седна на стола срещу шефа си.

— Предполагам, че вече трябваше да съм свикнал. „Конкорд“ ми харесва повече, отколкото джъмбовете. На него просто се страхуваш два пъти по-малко време.

— Как е семейството?

— Чудесно, благодаря, сър. Сали е в първи клас и й харесва. А малкият Джак щъпука из цялата къща. Тези кифлички са доста добри.

— Съвсем наскоро отвориха нова фурна само на няколко преки оттук. Минавам оттам всяка сутрин — изпъна се адмиралът в стола си. — Така, какво те носи днес насам?

— Снимки на новата съветска ракетна подводница „Червения октомври“ — процеди Райън небрежно.

— Хм, и какво искат нашите английски братовчеди в замяна? — попита с подозрение Гриър.

— Искат да надникнат в новите технически разработки на Бари Сомърс. Не самите машини. Като за начало — само завършения продукт. Мисля, че е честна сделка, сър. — Райън знаеше, че ЦРУ не разполага със снимки на новата подводница. Оперативната дирекция нямаше свой човек на строителната площадка в Северодвинск или надежден агент в подводната база в Полярний. И което беше още по-лошо, редиците от „хамбари“, построени за подслоняване на подводници по модел на германските укрития за подводници от Втората световна война, правеха спътниковите снимки невъзможни. — Имаме десет отделни снимки под малък ъгъл, по пет от всяка кърма и вълнорез, и по една непроявена снимка от всяка една перспектива, така че Сомърс да може да поработи върху тях наново. Не сме поемали ангажименти, сър, но аз казах на сър Базил, че ще си помислите върху предложението.

Адмиралът изсумтя. Сър Базил Чарлстън, шеф на английската тайна разузнавателна служба, беше майстор на „услуга за услуга“, предлагайки от време на време да сподели сведения с по-богатите си братовчеди и месец след това да поиска нещо в отплата. Разузнавателната игра често заприличваше на примитивно пазарене.