Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

Рамиус се усмихна.

— Спокойно, другарю. Ще стигна от каюткомпанията до командната кабина за двадесет секунди, както знаеш, а и другарят Мелехин може да се добере до безценния си реактор за същото време. Рано или късно младите ни офицери трябва да се научат да действат самостоятелно. Предпочитам да стане по-рано. Искам ти да ги наблюдаваш. Сигурен съм, че всички те имат знанията, необходими им да изпълняват задълженията си, но искам да разбера дали имат темперамента за това. Ако бъдат наблюдавани от Бородин или мен, няма да действат нормално. Във всеки случай, това е медицинско заключение, нали?

— Хм, искаш да разбера как реагират при поетата отговорност?

— Без да се притесняват от това, че са наблюдавани от висш офицер — потвърди Рамиус. — Трябва да им се даде възможност да се развият, но не твърде голяма. Ако се усъмниш в нещо, незабавно ще ми съобщиш. Не би трябвало да има проблеми. Ние сме в открито море, наоколо няма движение и реакторът работи само с част от пълната си мощност. Първото изпитание за младите офицери не трябва да бъде трудно. Намери си някакво извинение, за да шариш напред-назад, и следи децата. Разпитвай ги какво правят.

Петров се разсмя.

— Ха, така ще принудиш и мен да науча някои неща, а другарю капитан? Казаха ми за теб в Североморск. Добре, да бъде както казваш. Но това е първото политическо събрание, което изпускам от години насам.

— Досието ти доказва, че можеш да преподаваш партийната доктрина пред Политбюро, Евгени Константинович. — „Което пък говори за способностите ти като лекар“ — помисли Рамиус.

Капитанът тръгна към каюткомпанията, за да се присъедини към останалите офицери, които го очакваха. Стюардът беше оставил няколко чайника с чай, черен хляб и масло, с които да закусят. Рамиус погледна към ъгъла на масата. Кървавите петна отдавна бяха почистени, но той помнеше точно как изглеждаха. В това, според разсъжденията му, се състоеше разликата между самия него и мъжа, когото беше убил. Рамиус имаше съвест. Преди да заеме мястото си, той се обърна и заключи вратата зад себе си. Офицерите му седяха застинали в очакване, тъй като помещението не беше достатъчно широко, за да се изправят, след като се бяха свили на пейката.

Неделя беше обичайният ден за провеждане на политическа просвета в морето. По правило, Путин щеше да изпълни задълженията си, като им прочетеше някоя уводна статия от „Правда“, последвана от цитати от трудовете на Ленин и обсъждане на уроците, които трябваше да бъдат научени от прочетеното. Тези събрания много наподобяваха на църковна служба.

След смъртта на замполита това задължение се прехвърляше върху командващия офицер, но Рамиус се съмняваше, че тези правила щяха да подхождат на разискванията, застъпени в дневния ред. Всеки един офицер в тази стая беше участник в заговора му. Рамиус очерта плана им, в който имаше само някои незначителни промени, които не беше съобщил на никого. След това им съобщи за писмото.

— Така, значи връщане назад няма — отбеляза Бородин.

— Всички се съгласихме с линията си на действие. Сега сме обвързани с нея. — Реакцията им на думите му беше точно каквато очакваше — отрезвяване. Защо пък не? Всички те бяха неженени — никой от тях не оставяше след себе си жена или деца. Всички бяха партийни членове с добра репутация; бяха платили членския си внос до края на годината и партийните им билети се намираха на полагаемото място — до сърцето. Но всеки един споделяше с другарите си дълбоко таено недоволство, а често и омраза, към съветското правителство.

Планът му се бе зародил малко след смъртта на Наталия. Яростта, потискана несъзнателно дотогава, беше избухнала със сила и страст, които той с усилие бе сдържал. През съзнателния си живот бе проявявал неимоверно самообладание, за да я скрие, а работата във флота му бе дала възможност да избере достойна за нея цел.

Рамиус още не бе започнал училище, когато за първи път чу от другите деца какво бе правил баща му Александър в Литва през 1940 година и по-късно, след съмнителното освобождаване на страната от германците през 1944. Разказите бяха повторение на шушуканията на родителите им. Едно малко момиченце беше разказало история, която той беше предал на Александър и, за необятен ужас на момчето, бащата на момичето изчезна. Заради несъзнателната си грешка Марко бе заклеймен като доносник. Измъчван от името, дадено му за извършеното престъпление, което държавата отричаше и чиято чудовищност не спря да тежи на съвестта му, той никога повече не направи донесение.