Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

В годините на развитие на характера му, докато старият Рамиус ръководеше литовския Централен комитет на Партията във Вилнюс, момчето, останало без майка, бе отгледано от баба си по бащина линия — обичайна практика в една страна, опустошена от жестоката, четиригодишна война. Единственият й син бе напуснал млад дома си, за да се присъедини към ленинските червеногвардейци и докато го нямаше, тя бе спазвала старите обичаи и посещавала ежедневните богослужения чак до 1940, като никога не бе забравила уроците на преминатото от нея религиозно обучение. Рамиус си я спомняше като старица с посребряла коса, която разказваше чудесни приспивни приказки. Религиозни приказки. За нея щеше да бъде опасно да води Марко на религиозните церемонии, които продължаваха да съществуват, въпреки опитите да бъдат унищожени, но бе успяла да го покръсти в католицизма скоро след като баща му й го бе предал. Никога не бе разказала за това на Марко. Рискът щеше да бъде твърде голям. Римокатолическата църква бе грубо потискана в балтийските републики. Това беше религия, а след като порасна, Марко разбра, че марксизмът-ленинизмът е ревнив бог, който не търпи съперничеството на други вери.

Баба Хилда му разказваше вечер библейски истории и всяка една от тях беше урок за правдата и кривдата, за добродетелността и отплатата. В детските си години той ги бе приемал единствено като забавление, но никога не бе разказвал на баща си за тях, защото още тогава бе разбрал, че Александър ще се възпротиви. След като старият Рамиус отново пое грижите за сина си, религиозните уроци потънаха в паметта на Марко нито напълно запомнени, нито изцяло забравени.

Като момче Марко по-скоро усети, отколкото разбра, че съветският комунизъм пренебрегва една основна човешка необходимост. Тези съмнения започнаха да добиват по-определена форма в юношеството му. Добруването на народа беше заслужаваща похвала цел, но с отричането на душата като неотделима част от самото човешко съществуване марксизмът лишаваше достойнството и индивидуалните ценности на човека от тяхната основа. Той отхвърляше също и обективните измерения за справедливост и етика, които бяха основното завещание на религията към цивилизования свят. Още от най-ранно детство Марко си бе изградил свой собствен идеал за доброто и злото — идеал, който не се покриваше с този на държавата. Той му бе дал средството, с което измерваше постъпките си и тези на другите и което грижливо криеше. То служеше като котва на душата му и като такова бе скрито дълбоко под видимата повърхност.

Дори когато момчето се бе сблъскало с първите съмнения за родината си, никой не бе заподозрял каква борба се води у него. Както и всички съветски деца, Рамиус бе станал октомврийче, а след това и пионер. Бе марширувал с лъснати ботуши и кървавочервена връзка на задължителните бойни тържества и бе стоял в тържествена стража пред останките от някакъв непознат войник, притискайки до гърдите си снет от въоръжение шмайзер и изпънал гръб към вечния огън. Тържествеността на това задължение не беше случайност. Като момче Марко бе сигурен, че храбрите мъже, чиито гробове охраняваше така напрегнато, са посрещнали съдбите си със същия самопожертвувателен героизъм, който той бе видял изобразен в безкрайните военни филми, прожектирани в местното кино. Те воювали с омразните германци, за да защитят жените, децата и старците в тила. И също като благороднически син в ранна Русия, той се бе чувствал особено горд, че е потомък на партиен водач. Преди да стане на пет години, той бе чувал стотици пъти, че Партията е душата на народа и макар че единството от партия, народ и нация е светата троица на Съветския съюз, тя стои над останалите. Баща му се бе вместил с лекота в образа, създаден у него от киното за партиен апаратчик. Строг, но справедлив, за Марко той беше често отсъстващ, навъсен мъж, който носеше на сина си незначителни подаръци, но се бе погрижил да му осигури всички предимства, от които можеше да се възползва един син на партиен секретар.

Въпреки че външно той беше модел на съветско дете, в себе си Марко се чудеше защо това, което бе научил от баща си и в училище, противоречеше на другите уроци от младостта му. Защо някои родители не позволяваха на децата си да играят с него? Защо, когато минеше покрай тях, съучениците му шепнеха „стукач“ — жестокия и горчив епитет за доносник? Баща му и Партията учеха, че доносничеството е акт на патриотизъм, но за това, че го бе направил веднъж, той бе изолиран. Той се бе възмущавал от подигравките на другарчетата си от детството, но нито веднъж не се бе оплакал на баща си, знаейки, че това ще бъде лоша постъпка.