Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

— Тези причини си противоречат.

Ритър се усмихна.

— Играта в разузнаването е такава. Ако открием кой е направил това, можем да използваме тази информация за свои нужди. Както и да е, сенаторе, вие ми дадохте думата си и аз ще докладвам това на президента при завръщането си в Ленгли.

— Много добре. — Доналдсън стана. Разговорът приключваше. — Вярвам, че ще ни информирате при бъдещо развитие на нещата.

— Това ми е работата, сър. — Ритър се изправи.

— Наистина. Благодаря ви, че дойдохте. — Те и сега не си стиснаха ръцете.

Ритър излезе в коридора, без да минава през преддверието. Спря се да погледне вътрешния двор на сградата „Харт“. Напомняше му за местния „Хайът“. Вместо да вземе асансьора слезе пеша по стълбите до първия етаж, нещо необичайно. Ако имаше късмет, значи току-що беше направил голям удар. Колата му го чакаше навън и той каза на шофьора да кара към сградата на ФБР.

— Това не е операция на ЦРУ? — попита Питър Хендерсън, главният секретар на сенатора.

— Не, аз му вярвам — каза Доналдсън. — Той не е достатъчно умен, за да измисли нещо такова.

— Не знам защо президентът не го изхвърли — коментира Хендерсън. — Разбира се, като се вземе предвид какъв човек е, може би е по-добре, че е некомпетентен. — Сенаторът се съгласи.

Когато се върна в кабинета си, Хендерсън нагласи венецианските щори на прозореца си, въпреки че слънцето беше от другата страна на сградата. Един час по-късно шофьорът на минаващо „Блек & Уайт“ такси погледна към прозореца и отбеляза нещо наум.

Хендерсън работи до късно тази нощ. Сградата „Харт“ беше почти празна, тъй като повечето сенатори бяха по домовете си. Доналдсън беше там по лична работа и за да държи нещата под око. Като председател на Висшата комисия по разузнаването, по това време на годината той имаше повече задължения, отколкото би искал. Хендерсън взе асансьора до главното фоайе и напусна сградата. От всеки сантиметър си личеше, че е висш сенатор — сив костюм с жилетка, скъпо кожено куфарче, косата му нищо особено, походката му наперена. Едно такси „Блек & Уайт“ излезе иззад ъгъла и спря, за да остави пътник. Хендерсън се качи.

— „Уотъргейт“ — каза той. Не проговори отново, преди таксито да измине няколко пресечки.

Хендерсън държеше скромен апартамент с една спалня в комплекса „Уотъргейт“ и в това имаше известна ирония, за която той самият много пъти се беше замислял. Когато стигна до целта си, той не даде бакшиш на шофьора. Една жена влезе в таксито, докато той вървеше към главния вход. Такситата във Вашингтон бяха много заети в ранната вечер.

— Университета „Джорджтаун“, моля — каза тя, хубава млада жена с кестенява коса и купчина книги в ръце.

— Вечерно училище? — попита шофьорът, поглеждайки в огледалото.

— Изпити — каза момичето, гласът й едва доловимо неспокоен. — Психология.

— При изпити най-хубаво е човек да се отпусне — посъветва я шофьорът.

Специален агент Хейзъл Лумис се зачете нещо в книгите си. Изпусна портмонето си на пода.

— О, по дяволите! — Наведе се да го вдигне и докато правеше това, прибра миниатюрен касетофон, който друг агент беше оставил под шофьорската седалка.

Отне им петнадесет минути да стигнат до университета. Струваше три долара и осемдесет и пет пенса. Лумис му даде пет долара и му каза да задържи рестото. Тя прекоси двора и се качи в един форд, който я закара право в сградата „Джон Едгар Хувър“. Много усилия бяха хвърлени в подготовката на това, а всичко беше станало толкова лесно.

— Винаги е така, когато мечката се появи — инспекторът, който се занимаваше със случая, зави наляво по „Пенсилвания авеню“. — Проблемът е първо да се намери скапаната мечка.

— Господа, бяхте повикани тук, защото всеки от вас е разузнавач от кариерата с познания в областта на подводниците и руснаците — каза Дейвънпорт на четиримата офицери, които седяха в неговия кабинет. — Имам нужда от офицери с вашите знания. Това е доброволческа задача. Може да има и значителен риск — на този етап не можем да бъдем сигурни. Единственото друго, което мога да ви кажа, е, че това е работа-мечта за офицер от разузнаването. Но мечта която няма да можете да разкажете на никого. Ние сме свикнали с това, нали? — Дейвънпорт пусна една от редките си усмивки. — Както казват във филмите, ако искате да се включите — добре, ако не, можете да се откажете сега и нищо никога повече няма да бъде казано. Много е да се очаква от хората да се втурнат в потенциално опасна задача с главата напред.