Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

Разбира се, никой не напусна; хората, които бяха събрани не бяха от онези, които се предават. Освен това нещо щеше да бъде казано, а Дейвънпорт имаше добра памет. Това бяха професионалисти. Една от компенсациите за носене на униформа и изкарване на по-малко пари, отколкото хора със същите способности могат да изкарат в цивилния свят, беше твърде малката вероятност да бъдат убити.

— Благодаря ви, господа. Мисля, че ще откриете, че това си заслужава. — Дейвънпорт стана и раздаде на всеки по един кафяв пощенски плик. — Скоро ще имате възможността да разгледате една съветска ядрена подводница отвътре. — Четири чифта очи мигнаха едновременно.

Американската подводница „Етън Алън“ беше на позиция вече повече от тридесет часа. Тя обикаляше в кръг от пет мили на дълбочина шестдесет метра. Нямаше нужда да се бърза. Подводницата развиваше само толкова скорост, че да може да се върти, като реакторът й произвеждаше само десет процента от номиналната си мощност. Главният старшина кормчия помагаше в камбуза.

— За първи път правя това на подводница — отбеляза един от офицерите на „Етън Алън“, който действаше като готвач на подводницата, разбърквайки омлета.

Старшината въздъхна едва доловимо. Трябваше да отплават с истински готвач, но техният беше момче, а всеки от хората взети на борда, сега имаше над двадесет години служба. Всички старшини имаха технически специалности, с изключение на кормчията, който можеше да се оправи с тостер, ако има добър ден.

— Много ли готвите вкъщи, сър?

— Горе-долу. Родителите ми имаха ресторант в Пас Крисчън. Това е специалитетът на мама — омлет кейджън. Жалко, че няма костур, мога да правя някои хубави неща с костур и малко лимон. Ходите ли често на риба, старшина?

— Не, сър. — Малкият екипаж от офицери и старшини работеше в неформална атмосфера, а кормчията беше човек свикнал на дисциплина и уважаване на пагона. — Капитане, мога ли да ви попитам какво, по дяволите, правим?

— И аз бих искал да знам, старшина. Главно чакаме нещо.

— Но какво, сър?

— Проклет да съм, ако знам. Бихте ли ми подали резенчетата шунка. И бихте ли проверили хляба в пещта. Трябва вече да е готов.

Капитан I ранг Ийтън беше объркан. Неговата бойна група се намираше на двадесет мили южно от руснаците. Ако не беше тъмно, щеше да може да види от своя флагмански мостик надвесващите се надстройки на „Киров“ на хоризонта. Неговите ескортиращи кораби бяха подредени в една-единствена широка линия пред бойния кръстосвач и, изпращайки звукови вълни, търсеха подводница.

След лъжливата атака на въздушните сили руснаците бяха кротки като агънца. Това беше, меко казано, необичайно. „Ню Джърси“ и нейните ескортиращи кораби държаха руското формирование под непрекъснато наблюдение, а и двойка „Сентри“ наблюдаваше руснаците за всеки случай. При това прегрупиране на руските сили Ийтън беше станал отговорен за групата „Киров“. Това го устройваше. По-голямата част от корабната артилерия беше насочена навътре, но оръдията бяха заредени с осеминчови управляеми снаряди, а в центровете за огневи контрол всеки беше на поста си. „Тарауа“ се намираше тридесет мили на юг и неговата ударна група от самолети „Хариър“ беше готова и за пет минути можеше да се включи в акция. Руснаците трябваше да знаят това, въпреки че техните противолодъчни хеликоптери не бяха наближавали американски кораб на повече от пет мили. Бомбардировачите „Беър“ и „Бекфайър“, които минаваха над главите им при полетите си до Куба, бяха съвсем малко, а онези, които се връщаха в Съветския съюз възможно най-бързо, не можеше да не са докладвали какво са видели. Американските съдове бяха във формирование на разтегната атака, като ракетите на „Ню Джърси“ и на ескортиращите кораби непрекъснато получаваха информация от сензорните устройства на корабите. А руснаците не им обръщаха внимание. Единствените електронни емисии бяха рутинна навигационна радарна информация. Странно.

Самолетоносачът „Нимиц“, след като беше преминал разстоянието от пет хиляди мили от Южния Атлантически океан, вече беше в обхвата на самолетите; самолетоносачът и неговите ескортиращи съдове с ядрен реактор — „Калифорния“, „Бейнбридж“ и „Тръкстън“, бяха само на четиристотин мили на юг, а бойното формирование „Америка“ — на половин ден зад тях. „Кенеди“ беше на петстотин мили на изток. Руснаците трябваше да обърнат внимание на опасността от трите въздушни крила със самолетоносачи зад гърбовете си и стотиците самолети с наземни бази, които постепенно се придвижваха на юг от една база на друга. Може би това обясняваше тяхната пасивност.