Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

— О кей, закрепете машината точно там — извика старшият офицер. Водачът спря с облекчение. Загаси двигателя, остави ключовете на стартера, включи машината на скорост и всички спирачки и чак тогава слезе от нея. Някой друг щеше да я изведе от самолета на другия край на страната. Началникът на товаренето и шестимата авиатори веднага се захванаха за работа, прокарвайки стоманени въжета в халките на влекача и прицепа, за да фиксират тежкия товар. Разместването на товара беше още едно нещо, което беше гибелно за самолета, a С-5А нямаше катапултиращи седалки.

Началникът на товаренето се погрижи целият наземен екип да си свърши добре работата и след това отиде при пилота. Той беше сержант с двадесет и пет години стаж, който беше влюбен в самолетите С-5 независимо от историята им, изпълнена с мрачни случаи.

— Капитане, каква, по дяволите, е тази машинария?

— Нарича се ЕМДП, сержанте, евакуационна машина за дълбоко потапяне.

— Сър, на задната й част е написано „Авалон“ — изтъкна сержантът.

— Да, това е името й. Тя е нещо като спасителна лодка за подводници. Спуска се на дълбоко, за да извади екипажа, ако нещо се закучи.

— Аха. — Сержантът се позамисли за това. Беше превозвал танкове, хеликоптери, товари с общо предназначение, веднъж даже цял батальон войници на своя „Галъкси“ — той мислеше за самолета като за свой. Сега за първи път щеше да превозва плавателен съд. Щом има име, значи е плавателен съд, реши той. Дявол да го вземе, „Галъкси“ беше способен на всичко! — Къде ще я караме, сър?

— Военноморска и военновъздушна база Норфолк, а досега и аз никога не съм бил там. — Пилотът внимателно следеше процеса на укрепване. Вече бяха окачени десетина стоманени въжета. След като закачат и останалите десет, ще опънат всички въжета, за да предотвратят и най-малкото изместване. — Изчислили сме, че пътуването ще трае пет часа и четиридесет минути само с горивото, което е на борда на самолета. Въздушното течение днес е попътно. Очаква се, че времето ще е добро, докато кацнем на крайбрежието. Престояваме един ден и се връщаме в понеделник сутрин.

— Момчетата ти са много пъргави — каза старшият морски офицер, лейтенант Еймс, приближавайки се към тях.

— Да, лейтенанте, още двадесет минути. — Пилотът погледна часовника си. — Трябва да излетим на кръгъл час.

— Не бъди припрян, капитане. Ако тази машина се измести по време на полета, предполагам, че ще ни провали целия ден. Къде да изпратя хората си?

— Горната предна палуба. Зад пилотската кабина има място за около петнадесет души. — Лейтенант Еймс знаеше това, но си замълча. Беше превозвал поверената му ЕМДП през Атлантика няколко пъти, а веднъж и през Тихия океан, всеки път с различен С-5.

— Може ли да попитам за какво е цялата тая работа? — поинтересува се пилотът.

— Не знам — отговори Еймс. — Искат ме с бебчето ми да съм в Норфолк.

— Ама, сър, наистина ли спускате под водата това чудо? — попита началникът на товаренето.

— За това ми плащат. Спускал съм я на хиляда и четиристотин метра, това е почти цяла миля. — Еймс погледна с обич плавателния си съд.

— Една миля под водата, сър? Божичко, ъъ, извинете ме, сър, искам да кажа, не е ли малко страшничко — имам предвид водното налягане?

— Не е в действителност. Слизал съм с батискафа „Триест“ до шест хиляди метра дълбочина. Там долу наистина е доста интересно. Виждаш какви ли не странни риби. — Макар че беше професионален подводничар, първата любов на Еймс беше научноизследователската дейност. Имаше научна степен по океанография и беше командвал или служил на всички флотски съдове, слизащи на голяма дълбочина, с изключение на „NR-1“, който беше с ядрен двигател. — Разбира се, водното налягане може да ти причини разни лоши неща, но това става толкова бързо, че няма да усетиш нищо. Ако вие, приятелчета, искате да се повозите долу за разнообразие, бих могъл евентуално да уредя нещо. Светът там долу е различен.

— Няма защо, сър. — Сержантът се върна при хората си, ругаейки ги.

— Нали не беше на сериозно? — подметна пилотът.

— Че защо не? Не е чак толкова сложно. Много често спускаме долу цивилни лица и трябва да знаете, че е по-малко страшно, отколкото да караш този бял кит, когато трябва да го зареждаш с гориво във въздуха.

— Хм-хм — кимна със съмнение пилотът. Беше го правил стотици пъти. Беше напълно рутинна процедура и той се изненада, че някой я намира за толкова опасна. Е, трябва да внимаваш, разбира се, но нали, дявол да го вземе, трябва да внимаваш и всяка сутрин, когато караш кола. Беше сигурен, че ако стане катастрофа с тази джобна подводница, от човек няма да остане колкото да нахраниш скарида. Всеки с проблемите си, реши той. — Нали не се спускаш сам в морето с тази машина?