Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Тя е станала. Прозорецът светна. — Един агент грабна бинокъла — явно излишен, когато трябва да наблюдаваш отсрещната сграда. Друг агент държеше в ръцете си фотоапарат с телеобектив и високочувствителен филм. Засега нищо не се виждаше — само една сянка, движеща се зад спуснатите пердета. На улицата, покрай автомобила на Ан, премина със спортен велосипед един мъж с каска на главата, който извършваше утринна разходка. От удобната позиция те забелязаха как той прикачи едно миниатюрно радиосигнално устройство върху вътрешната повърхност на задната броня на волвото, но само защото го очакваха.

— Кой ги е учил да го правят толкова сръчно? — поинтересува се агентът с фотоапарата. — Дейвид Копърфийлд ли?

— Стан се казваше май, работи в Куантико. Веднъж играх карти с него — усмихна се вторият агент. — Той ми върна загубените пари и ми показа как стават тези номера. Оттогава престанах да играя покер на пари.

— Може ли да ни кажете какво става? — попита собственикът на дома.

— Не, извинете. Ще разберете, но не сега. Ето я!

— Хванах я. — Камерата започна да прищраква, а филмът — да се навива.

— За малко да закъснеем. — Агентът с бинокъла вдигна миниатюрната радиостанция. — Обектът излезе, сяда в колата.

— Готови сме — чу се отговорът.

— Потегли, насочва се на юг. Губим визуален контакт, сега е ваш ред.

— Разбрано. Поехме я. Край на връзката.

Не по-малко от единадесет автомобили и камиони бяха отделени за външното наблюдение, но още по-важна роля се отреждаше на хеликоптерите, кръжащи на височина хиляда и двеста метра. Още един хеликоптер стоеше в бойна готовност на военновъздушната база в Къртланд — UH-1N, двумоторен вариант на почетния „Хюи“, участвал във войната във Виетнам. Взеха го от ВВС и сега спешно го оборудваха с въжета за бързо спускане.

Ан караше своето волво — както се струваше на наблюдателите — по най-обикновен начин, но очите й, скрити зад тъмни очила, през няколко секунди поглеждаха в огледалото за задно виждане. Сега тя се нуждаеше от целия си опит, от цялата си професионална подготовка. И макар че бе спала само пет часа, това й се удаваше. На седалката до нея се намираше един термос с кафе. Вече бе изпила две чашки, а останалото щеше да предаде на колегите си.

Боб също не бездействаше. Облечен в работен комбинезон и ботуши, той бягаше по пресечената местност през гората, спирайки се по време на своя трикилометров пробег между боровете само за да погледне компаса. По неговите разчети той трябваше да стигне до набелязаната точка за четиридесет минути, но скоро разбра, че това е неосъществимо. Разреденият въздух на тази височина ускори дишането му и той започна да се задъхва още преди да е започнал да се изкачва по склона на хълма. Боб се бе постарал да забрави всички взаимни обвинения. Сега най-важното беше да завършат начинанието. И по-рано някои полеви операции са потръгвали лошо, макар и далеч не толкова объркано и нещастно като тази, помисли си Боб, но истинският разузнавач трябва да умее да се справи с трудностите във вражеската среда и да изпълни задачата. В седем часа и десет минути той съзря пътя. До него — от близката страна — се намираше магазинът за хранителни стоки. Той спря на около хиляда и осемстотин метра от края на гората и зачака.

Маршрутът, по който пътуваше Ан, бе избран наслуки или изглеждаше така. Тя два пъти излиза от магистралата и се връща на нея, преди да подходи към заключителния етап на своето пътуване. В седем часа и петнадесет минути тя спря на паркинга пред малкия магазин и влезе в него. От всички автомобили на ФБР, участващи в проследяването на обекта, сега оставаха само два — толкова умело тя се стремеше да се измъкне от проследяването. На всеки неочакван завой се налагаше да извеждат една кола от строя — изхождаха от предположението, че тя може да разпознае автомобила, ако го е видяла повече от един път — затова бе изпратен отчаян зов за отпускане на допълнителни превозни средства. Дори магазина за хранителни стоки Ан съвсем не бе избрала случайно. Той не можеше да бъде наблюдаван откъм самия път — затова щеше да попречи транспортният поток. Кола №10 също влезе в този паркинг. Единият от двамата пътници се запъти в магазина, а другият остана в автомобила.

Агентът, който влезе вътре, беше първият от служителите на ФБР, съумял да види Ан и да я разгледа истински, докато тя си купи няколко понички и реши да вземе още малко кафе в големи чаши от стиропор, а също и безалкохолни напитки — всички те съдържаха голямо количество кофеин, макар че агентът не обърна внимание на това. Той я последва на касата и си плати сметката, в която влизаха един вестник и две големи кафета. Агентът наблюдаваше как Ан излезе и забеляза, че към нея се приближи един мъж, който седна в нейната кола толкова естествено, сякаш влезе в автомобила на годеницата си. Служителят от ФБР забързано се отправи към колата си и докато отваряше вратата, за малко не изтърва Ан.