Том Клэнси - Реална заплаха

— „Шест“, тук „Водач“ — обади се Динг.

— Тук, „Шест“.

— Намираме се в мястото за връщане. Забелязахме движение на около половин километър по-надолу от нас. Ще изчакаме.

— Разбрано. Внимавай, сержант — каза Рамирес.

— Добре. Край на връзката.

Леон дойде при него.

— Как искаш да изиграем това? — попита Берто.

— Нека не се отдалечаваме, докато разберем какво са намислили.

— Готово. По-добре е да се прикрием на петдесет метра нагоре.

— Тръгвай. Идвам след теб. — Чавес погледна още веднъж надолу, преди да последва другаря си до едно място с гъсти дървета. Все още не можеше да различи нищо на неясния екран. Две минути по-късно и той се намираше на новото място.

Берто първи забеляза идващите хора и посочи с ръка надолу по една пътека. Движещите се точки сега бяха по-големи. Глави. На четири или петстотин метра. Изкачваха се право нагоре по хълма.

„Добре — помисли и Чавес. — Я да ги преброя.“ Усети как се отпуска. Нещата ставаха по-сериозни. Всичко това го бе правил и преди. Вече нямаше неизвестни. Ще се бият. А той знаеше как.

— „Шест“, тук „Водач“. Група с големина на рота се приближава към вас.

— Друго?

— Движат се бавно, внимателно.

— Колко време можеш да останеш на място?

— Около две минути.

— Остани толкова дълго, колкото позволява безопасността, а след това тръгвай. Опитвай се да се движиш наравно с тях още около километър. Искаме да хванем в капана колкото е възможно повече.

— Разбрано.

— Много са, а това намирисва на лошо — прошепна Леон.

— А ние трябва да ги поокастрим, преди да избягаме, нали? — Чавес обърна поглед към приближаващия се противник. Не забелязваше да се движат в някакъв очевиден ред. Не бързаха, бавно се изкачваха нагоре по хълма, въпреки че той вече лесно можеше да ги чуе. Движеха се по трима или четирима, вероятно групи приятели, както правеха уличните банди. Човек има нужда от приятел зад себе си.

„Улична банда“ — помисли си той. Не си правеха труда да се обличат в еднакви цветове, както в неговия квартал, само дето носеха тези проклети автомати „Калашников“. Без истински план, без огневи и маневрени групи. Зачуди се дали имат радиотелефони, за да координират действията си. Вероятно не. С малко закъснение разбра, че те знаят къде отиват. Неизвестно откъде, но всичко означаваше само, че са тръгнали към адски лоша засада. Обаче бяха много. Адски много.

— Време е да тръгваме — каза Чавес на Берто.

Затичаха нагоре или тръгнаха толкова бързо, колкото позволяваше обучението им, като избираха една или друга удобна точка за наблюдение и уведомяваха Рамирес за своето местонахождение и това на врага. Горе над тях взводът имаше почти два часа, за да се предислоцира и да приготви засадата. Чавес и Леон слушаха разговорите им на собствените си радиотелефони. Взводът се изтегляше напред, за да посрещне нападателите много преди линията за първоначална защита. Тя беше разположена между две особено стръмни възвишения. На тях се намираха картечниците и покриваха прохода с ширина от около триста метра. Ако врагът бе достатъчно глупав, за да премине оттам, то това си бе негов проблем. До момента преследвачите бяха се движили направо към зоната за кацане. Чавес си помисли, че може би някой им е съобщил местонахождението на „Нож“. Но реши, че не е сигурно, докато с Леон избираха мястото си под една от картечниците.

— „Шест“, тук „Водач“. Заехме позиция. Врагът се намира на триста метра под нас.

В отговор дочу почукване на бутона.

— Виждам ги — обади се друг глас по радиомрежата. — Гранатомет, „Едно“ ги вижда.

— „Лекар“ ги вижда.

— Картечница „Едно“ ги вижда.

— Гранатомет „Две“, виждаме ги.

— „Нож“, тук „Шест“. Не се вълнувайте — спокойно каза Рамирес. — Изглежда, идват право към парадната врата. Не забравяйте сигнала, момчета…

Изминаха още десет минути. Чавес изключи очилата си, за да пести енергия и да могат очите му да привикнат към обстановката. Съзнанието му обработваше отново и отново огневия план на взвода. Двамата с Леон отговаряха за конкретни зони. Всеки боец трябваше да ограничава стрелбата си в определена индивидуална дъга. Дъгите се преплитаха донякъде, но всеки трябваше да стреля в собствената си малка зона и да не обсипва с куршуми целия район. Дори и двете картечници имаха такива ограничения. Третата се намираше далеч зад огневата линия заедно с малката резервна група, готова да окаже подкрепа на взвода при изтеглянето му или да реагира на неочаквани събития.