Том Клэнси - Реална заплаха

След навлизането на персоналните компютри на пазара използването им за криминални престъпления беше само въпрос на време. За такива разследвания ФБР имаше собствен отдел, но най-полезните хора бяха частните консултанти, чиято истинска работа се състоеше в „разбиване“ на други програми. За тези хора компютрите са най-чудесните играчки, а работата с тях — най-забавната игра. Фактът, че една държавна служба им плаша, за да си играят, се равняваше за тях на кариерата на професионален футболист. Човекът, който чакаше О’Дей, бе от шампионите. Двадесет и пет годишен и все още студент в един местен колеж. Въпреки че почти не се вясваше на занятия, най-ниската му оценка бе пет плюс. Имаше въздълга рижава коса и брада, които се нуждаеха от измиване.

О’Дей му подаде дискетата.

— Това е секретен случай — каза той.

— Много добре — отговори консултантът. — Имаме двустранна микрофлопи дискета с двойна гъстота „Сони MFD-2DD“ със 135 сектора на инч, вероятно форматирана за 800 килобайта. Какво има на нея?

— Не сме сигурни, но вероятно е шифров алгоритъм.

— А! Руски комуникационни системи? Съветите започват да ни създават усложнения, а?

— Не е важно да знаеш това — изтъкна О’Дей.

— Хората като теб не са никак забавни — каза мъжът и вкара дискетата в устройството. То беше свързано с компютър „Епъл Макинтош IIх“, към разширителните слотове на който имаше свързани специални печатни платки, като самият консултант бе разработил две от тях. О’Дей знаеше, че той би работил на компютър от типа „Ай-Би-Ем“ само ако някой опре пистолет до главата му.

Програмите, които използваше за този случай, бяха разработени от негови колеги за възстановяване на данни от повредени дискети. Първата се наричаше „Рескюдата“ 86 86 Rescuedata (англ.) — спасяване на данни. — Б. пр. . Операцията бе деликатна. Най-напред четящите глави проследиха всяка магнитна зона на диска, като копираха данните в осеммегабайтовата памет на компютъра и създадоха трайно копие върху твърдия диск, а след това направиха и копие върху дискета. Това позволи на консултанта да извади оригиналната дискета, която О’Дей незабавно прибра в пликчето.

— Дискетата е била избърсана — констатира мъжът.

— Какво?

— Била е избърсана, не изтрита или форматирана, а избърсана. Вероятно с малък магнит.

— Мама му стара — каза О’Дей. Достатъчно разбираше от компютри, за да се досети, че данните, съхранени по магнитен начин, могат да бъдат изтрити от магнитни смущения.

— Не се вълнувай.

— А?

— Ако този човек е форматирал дискетата, щяхме да закъсаме. Но той само е размахал магнит отгоре. Част от данните ги няма, но някои може да са тук. Дай ми два часа и вероятно ще мога да ти възстановя някои от тези данни — ето тук има нещо. Записът е в машинен код, но не мога да разпозная формата… прилича ми на алгоритъм с препозициониране. Не зная нищо за тези неща, сър. Доста сложно изглежда. — Огледа се. — Това ще отнеме много време.

— Колко?

— Колко е необходимо да нарисуваш Мона Лиза? Колко време трябва, за да построиш една катедрала? Колко трябва за…

Преди края на третия въпрос О’Дей се намираше извън стаята. Остави дискетата в сейфа на канцеларията си, а след това се отправи към един гимнастически салон, за да се изкъпе и да прекара един час във ваната с джакузи. Душът отстрани вонята и докато водовъртежът във ваната се грижеше за болките му, О’Дей мислеше колко добре се оформя делото срещу кучия син.

— Сър, тях просто ги няма.

Рамирес върна слушалките и кимна. Този път не можеше да отрече това. Погледна към Гуера — сержанта, отговорен за операциите.

— Мисля, че някой е забравил за нас.

— Е, това е добра новина, капитане. Какво ще правим?

— Следващият час за радиовръзка е точно в един. Ще опитаме още веднъж. Ако нищо не стане, предполагам, че ще трябва да се махнем оттук.

— Накъде, сър?

— Ще тръгнем надолу по планината, ще се опитаме да заемем някакво превозно средство и да… Господи, и аз не знам. Вероятно имаме достатъчно пари, с които да можем да излетим оттук за дома.

— Нямаме паспорти и документи за самоличност.

— Ами ако отидем до посолството в Богота?

— Така ще нарушим към дузина различни заповеди, сър — посочи Гуера.

— За всяко нещо има по един първи път — отбеляза капитан Рамирес. — Накарай хората да изядат последните си дажби и да си починат колкото е възможно по-добре. Заставаме на постовете след два часа и ще останем будни цялата нощ. Искам Чавес и Леон да патрулират надолу по хълма, да речем, на два километра разстояние от нас. — Нямаше нужда Рамирес да казва от какво се опасява. Колкото и малка да изглеждаше вероятността да бъдат нападнати, той и Гуера разсъждаваха за тези неща по еднакъв начин.