Том Клэнси - Реална заплаха

Нещата се развиха бързо и плавно. Помощник-боцманът на вахта натисна бутона на разговорната система:

— Готовност за приемане на хеликоптер. Готовност за приемане на хеликоптер. Всички да заемат позициите си. Лампата за димна сигнализация се намира горе.

Няколко цигари хвръкнаха в морето и хората започнаха да свалят шапките си, за да не ги всмукнат двигателите на хеликоптера. Мичман Уолтърс се огледа, за да види откъде духа вятърът, промени курса и в същото време увеличи скоростта до петнадесет възла, като се насочи към „Хотел «Корпин»“ — правилния курс за кацане и излитане на хеликоптери. Тя си помисли, че върши всичко, без да се налага някой да й обяснява каквото и да било. Вегенер се обърна и се усмихна. Това е една от многото стъпки в кариерата на всеки млад офицер. Всъщност тя знаеше какво трябва да направи и го стори без ничия помощ. Капитанът се чувстваше, сякаш гледа как собственото му дете прави първите си стъпки. Енергично и умно.

— Господи, тоя е голям — каза Райли, застанал на пътеката до мостика. Вегенер излезе, за да гледа.

Хеликоптерът на военновъздушните сили с номер 53 бе далеч по-голям от тези на бреговата охрана. Пилотът дойде откъм кърмата, а след това се завъртя странично. На евакуационното въже висеше човек, когото спуснаха до палубата. Там го поеха ръцете на четирима от екипажа. В момента, когато освободиха човека от ремъците, хеликоптерът наведе нос и се отправи на юг. Бързо и плавно, отбеляза Ред.

— Не знаех, че ще ни дойде някой за компания — каза Райли и извади една пура.

— Все още сме в готовност за приемане на хеликоптери, старшина! — сопна се мичман Уолтърс от рулевата рубка.

— Да, мадам, моля да ме извините. Забравих — отговори боцманът с лукав поглед към Вегенер. Тя издържа още един изпит. Не се побоя да кресне на главния старшина, въпреки че той бе по-стар и от баща й.

— Можете да преминете към нормално плаване — каза командирът. — Аз също не знаех — каза Вегенер на Райли. — Ще ида да видя кой е.

Дочу как мичман Уолтърс дава заповеди под наблюдението на един лейтенант и двама старшини.

Когато доближи палубата за хеликоптери, посетителят вече събличаше един зелен летателен костюм: Изглежда, не носеше други неща със себе си, а това му се стори странно. Мъжът се обърна и нещата станаха още по-странни.

— Здравейте, капитане — каза Мъри.

— Какво става?

— Имате ли приятно и тихо място, където можем да разговаряме?

— Елате.

След малко се озоваха в каютата на Вегенер.

— Мисля, че ви дължа услуга — каза той. — Можехте да ми създадете доста неприятности около онази глупост, която направихме. Благодаря и за информацията за адвоката. Нещата, които ми каза той, ме поизплашиха доста, но се оказа, че сме говорили с него чак след смъртта на онези две копелета. За последен път правя нещо толкова тъпо — обеща Вегенер. — Дошли сте, за да ви върна услугата, нали?

— Познахте.

— Е, какво има? Човек не се вози в един от тези хеликоптери за специални операции само заради лична услуга.

— Трябва да отида на едно място утре вечерта.

— Къде?

Мъри извади плик от джоба си.

— Това са координатите. Имам и радиоплан. — Мъри му даде още подробности.

— Вие сам сте го съставили, нали?

— Да, защо?

— Защото е трябвало да проверите и прогнозата за времето.

Армиите имат навици. Отстрани тези навици често изглеждат странни или направо откачени, но те имат определена цел, научена през четирите хилядолетия, откакто хората воюват организирано помежду си. Много от научените уроци са негативни. Винаги, когато хора бъдат убити без определена причина, армиите се поучават от тази грешка и правят всичко, за да не се повтаря. Разбира се, такива грешки се случват в армията толкова често, колкото във всяка друга професия. Но както и във всеки занаят, добрите професионалисти са онези, които никога не забравят основните неща.

Капитан Рамирес беше един от тези хора. Макар да разбра, че е твърде чувствителен към загубата на един живот, което бе част от професията му, той още помнеше другите уроци. Един от тях, научен доста неприятно неотдавна, напомни особено силно за себе си. Рамирес все още очакваше довечера да го вземат с хеликоптера на военновъздушните сили и се чувстваше сравнително сигурен, че е убягнал от преследвачите на група „Нож“. Но пък и си спомняше всички поуки от миналото, когато войници умираха от неочаквани неща, защото вземаха желаното за действителност.