Том Клэнси - Реална заплаха

— Кажете ми точно какво искате.

Мъри му каза. Полковник Джоунс кимна с глава и провери часовника си.

— Деветдесет минути.

Хеликоптерът „MH-53J“ беше далеч по-голям от онзи „СН-46“, който за малко не прекъсна живота на Райън на двадесет и три години, но не го плашеше толкова. Погледна ротора и си спомни, че им предстои дълъг полет над вода. Хората от екипажа бяха делови и действаха като професионалисти. Свързаха двамата цивилни към разговорната уредба и им обясниха къде да седят и какво да правят. Райън особено внимателно изслуша инструкциите за аварийно напускане на машината. Мъри гледаше към внушителните шестцевни миниоръдия „Гатлинг“, разположени до огромни бункери със снаряди. За този полет носеха три оръдия.

Хеликоптерът се вдигна малко след четири и се отправи на югозапад. Веднага след излитането един човек от екипажа завърза Мъри с шестметрово обезопасително въже за пода, за да може да се движи из хеликоптера. Люкът в задната част зееше отворен и той отиде до него, за да гледа движещия се под тях океан. Райън остана на мястото си. Возенето беше по-добро, отколкото си го спомняше в морската пехота, но въпреки това се чувстваше като на полилей по време на земетресение, тъй като хеликоптерът вибрираше и се люлееше под своя огромен шестлопатъчен ротор. Можеше да гледа напред и в кабината видя един от пилотите, седнал така удобно, сякаш се намира зад кормилото на лека кола. Но на Райън това не му приличаше на кола.

Не беше предвидил, че ще има дозареждане с гориво във въздуха. Усети, че хеликоптерът увеличи мощността си и вирна нос. След това видя през прозорчето крилото на самолет. Мъри веднага отиде напред, за да гледа, като застана зад сержант Зимър. Той и Райън се включиха към разговорната уредба.

— Какво ще стане, ако се заплетете в този шланг? — попита Мъри, когато се приближиха към фунията.

— Не зная — спокойно отговори полковник Джоунс. — Не ми се е случвало досега. Искате ли да помълчите, сър?

Райън се огледа за „сервизното помещение“. Видя нещо, подобно на тоалетна, но за да отиде дотам, трябваше да разкопчае колана си. Реши да не го прави. Зареждането с гориво приключи без произшествия. Джак беше сигурен, че това се дължи изцяло на молитвите му.

„Панаш“ плаваше в канала Юкатан, между Куба и мексиканския бряг, като следваше курс, подобен на състезателна писта. Нямаха много работа, след като катерът дойде тук, но екипажът се радваше, че отново са в открито море. Голямото приключение за момента беше наблюдението на женската част на екипажа. Имаха една жена мичман, дошла от академията на бреговата охрана в Кънектикът, и още шест други, предимно моряци без звание, както и две жени сержанти, специалисти по електроника, за които колегите им ревниво отбелязаха, че си знаят работата. Капитан Вегенер наблюдаваше новия мичман, застанал на пост като младши вахтен офицер на палубата. Както всички млади мичмани, тя беше нервна и енергична, а и малко уплашена, особено от факта, че самият капитан е на мостика. Освен това беше толкова умна, че на капитан Вегенер чак не му се вярваше.

— Командващ офицер, моля, отговорете — чу се глас от високоговорителя на стената. Вегенер вдигна телефона до стола си.

— Командирът е на телефона. Какво има?

— Необходим сте ни в радиозалата, сър.

— Идвам. — Ред Вегенер стана от стола си. — Продължавайте така — каза той на излизане.

— Сър — каза му жената от радиозалата, — току-що получихме съобщение от хеликоптер на военновъздушните сили. Казват, че на борда си имат човек, който трябва да слезе тук. Ставало дума за секретна операция. Нямам никакви инструкции за такива случаи и… не зная какво да правя. Затова ви повиках.

— О?

Жената му подаде микрофона. Вегенер натисна бутона за излъчване.

— Тук е „Панаш“. Говори командирът. С кого разговарям?

— „Панаш“, тук е хеликоптер „Цезар“. Движим се към вас по „Сиера-Оскар“. Имам човек, който трябва да кацне при вас. Край.

„Сиера-Оскар“ означаваше някаква тайна операция. Вегенер се зачуди за момент, а след това реши, че няма какво толкова да му мисли.

— Разбрано, „Цезар“. Кажете ми времето си на пристигане.

— Предполагаемото време на пристигане е една нула минути.

— Разбрано. Една нула минути. Ще ви чакаме. Край на връзката. — Вегенер върна слушалката на жената и се качи на мостика.

— Готовност за приемане на хеликоптер — каза той. — Мис Уолтърс, насочете кораба към „Хотел «Корпин»“.

— Слушам, сър.