Том Клэнси - Реална заплаха

— За колко време смяташ, че ще можем да нагласим тези радиопредаватели? — попита Райън, след като Кларк свърши.

— Техниците започват работа към осем и тридесет и вероятно ще сме готови към обед. Какво ще кажете за транспорта?

— Смятам, че ще мога да го уредя — отговори Джак. — Ако ти трябва транспортът да е таен, и това мога. Налага се да посветим в операцията нов човек, но може да му се вярва.

— По никакъв начин ли няма да можем да разговаряме с тях? — попита Шоу човека, чието име все още не знаеше.

— Не — отговори гласът от говорителя. — Сигурни ли сте, че ще можете да се справите оттам?

— Не, но можем да опитаме — отговори Шоу.

— В такъв случай довиждане до довечера. — Телефонът млъкна.

— Сега само трябва да откраднем малко самолети — каза Мъри. — А може би и кораб? Още по-добре ще бъде, ако всичко мине потайно.

— Какво? — изненада се Райън.

Мъри обясни.

Джак пристигна на работа по обичайното време. Изглеждаше много уморен и го чувстваше. Сутрешното съвещание в кабинета на съдията Мур започна в осем часа и тридесет минути. За първи път всички бяха в пълен състав. Забеляза, че директорът на централното разузнаване и заместникът по операциите са мълчаливи, кимат с глава и не си водят много записки.

Райън си помисли, че тези хора са… не са му приятели. Адмирал Гриър беше приятел и учител. Но съдията Мур бе добър шеф. А и макар Райън и Ритър да не се погаждаха, заместник-директорът по операциите винаги се отнасяше справедливо към него. Внезапно реши, че трябва да им даде още една възможност. Когато съвещанието свърши, той си събра нещата много бавно, докато другите излязоха. Мур, както и Ритър, долови намека.

— Джак, искаш ли да кажеш нещо?

— Не съм сигурен, че съм подходящ за директор по въпросите на разузнаването.

— Защо говориш така? — попита съдията Мур.

— Става нещо, за което не ми казвате. Ако ми нямате доверие, значи не съм за тази работа.

— Имаме заповеди — каза Ритър. Неудобството му беше очевидно.

— В такъв случай ме погледнете в очите и ми кажете, че всичко е законно. Би трябвало да зная това. Имам право да знам.

Ритър погледна съдията Мур.

— Ще ми се да можехме да ви посветим в това, доктор Райън — обади се заместникът по операциите. Опита се да срещне погледа на Джак, но очите му трепнаха и се забиха в някаква точка на стената. — Аз също трябва да изпълнявам заповеди.

— Добре. Имам малко отпуск. Искам да обмисля някои неща. Наваксал съм с работата си. След час ще изляза оттук за няколко дни.

— Погребението е утре, Джак.

— Знам. Ще бъда там — излъга Райън. След това излезе.

— Той знае — каза Мур, след като вратата се затвори.

— Невъзможно е.

— Знае и иска да е извън играта.

— И какво ще правим, ако се окажеш прав?

Директорът на централното разузнаване вдигна поглед.

— Нищо. За момента това е най-доброто.

Решението беше правилно. Кътър, без да иска, бе надминал себе си. Като разруши кодовете за шифроване на радиосигналите, необходими за комуникацията с четирите групи „Нож“, „Знаме“, „Особеност“ и „Поличба“, той успя да елиминира възможността на ЦРУ да повлияе на развитието на нещата. Нито Ритър, нито Мур очакваха съветникът по националната сигурност да изтегли хората, но нямаха възможност да действат, без да унищожат себе си, ЦРУ, президента и накрая страната си. Мур реши, че ако Райън иска да стои настрана в случай, че нещата се разпаднат, може би е доловил нещо. Директорът на централното разузнаване не го винеше за това.

Разбира се, все още имаше да довършва някои неща. Райън излезе от сградата малко след единадесет часа, В ягуара си имаше радиотелефон и се обади на един номер в Пентагона.

— Може ли да говоря с полковник Джексън? — каза той, когато вдигнаха телефона. — Обажда се Джак Райън.

Роби вдигна телефона след няколко секунди.

— Здрасти, Джак!

— Какво ще кажеш за един обяд?

— Не възразявам. Ти ли избираш мястото или аз?

— Знаеш ли ресторанта на Арти?

— На улица „К“ до реката. Знам го. — Ела там след половин час.

— Добре.

Роби забеляза приятеля си на една маса и дойде право при него. Пазеха му място и на масата имаше още един човек.

— Надявам се, че харесваш солено говеждо месо — каза Джак. Махна с ръка към другия човек. — Това е Дан Мъри.

— От ФБР? — попита Роби, когато си стиснаха ръцете.

— Точно така, полковник. Аз съм заместник-директор.

— И какво правите?

— Ами трябваше да съм в криминалния отдел, но откакто се върнах тук, контролирам две големи дела. Би трябвало да се досетите за какво говоря.