Том Клэнси - Реална заплаха

— Всичко е наред, капитане — увери го сержантът. — Всичко ще се оправи веднага щом тези радиотехници се стегнат.

Инструктажът за мисията отне петнадесет минути. Мъжете бяха гневни и неспокойни заради претърпените загуби и не оценяваха пълно намиращата се пред тях опасност. Бяха обзети единствено от яростта си. „Каква смелост — мислеше Кортес, — каква мъжественост! Глупаци.“

Първата цел се намираше само на тридесет километра — по очевидни причини той искаше да се справи най-наред с най-близката група, — като двадесет и два километра щяха да бъдат изминати с камион. Разбира се, трябваше да чакат да се стъмни, но шестнадесет пикапа се отправиха на път. Във всеки се намираха по петнадесетина мъже. Кортес гледаше как тръгват и се отдалечават, бъбрейки си. Разбира се, неговите хора останаха. Досега беше вербувал едва десет души, верни само на него. Разбира се, направи го много внимателно. Нямаше никакви глупави въпроси за родителите или за това, колко истина има в твърденията им, че са убивали. Избра ги заради уменията им. Повечето от тях бяха изгонени от „М-19“ или ФАРК, хора, на които им стигаха пет години, прекарани в игра на партизанска война. Някои бяха обучавани в Куба или Никарагуа и имаха основни воински умения. Това ги поставяше над „войниците“ на Картела, повечето от които нямаха никакво обучение. Хората му бяха наемници. Единственият им интерес към Кортес представляваха парите, които им бе платил, а беше обещал и повече. Нямаше къде да отидат. Колумбийското правителство не се нуждаеше от тях. Картелът не би им се доверил. А бяха се заклели във вярност към двете марксистки групировки, които в политическо отношение бяха фалирали до такава степен, че си позволяваха да работят за Картела. С това единственият работодател оставаше Кортес. Той беше човекът, за когото да убиват. Той не им разкриваше намеренията си, защото все още им нямаше доверие. Но нали всички големи движения бяха започвали с малки групи хора, чиито методи са толкова тъмни, колкото и целите им, и които бяха предани само на един човек. Или поне Кортес бе учил нещата по този начин. Самият той не вярваше напълно на това, но за момента му стигаше. Не си правеше никакви илюзии да оглавява революция. Той просто извършваше… как се казва? Превземане с враждебна цел. Точно така. Кортес се усмихна на себе си, когато влезе в къщата и започна да разглежда картите.

— Добре, че и двамата не пушим — каза Ларсон, когато колелата се вдигнаха от земята. В кабината зад тях се намираше допълнителен резервоар с гориво. Предстоеше им двучасов полет до патрулната зона и два часа връщане след тричасово чакане на място. — Ще успеем ли според теб?

— Ако не успеем, някой ще трябва да заплати за това — отговори Кларк. — Какво ново за времето?

— Ще се върнем доста преди урагана. Но за утре не искам да се обзалагам.

Чавес и Леон се намираха на два километра от най-далечния наблюдателен пост на групата. И двамата носеха оръжия със заглушители. Леон не беше водачът на група „Знаме“, но умееше да се движи така добре из гората, че Чавес го хареса. Най-хубавото от всичко беше, че не намериха нищо. Капитан Рамирес им беше разяснил от какво се тревожи. До момента не бяха доловили нищо от това, което зарадва сержантите. Първоначално бяха тръгнали на север, а после бавно се върнаха на юг, като обхванаха район от няколко километра в търсене на следи и ослушване за звуци. Тъкмо се канеха да завият нагоре и да се връщат към зоната за кацане, когато Чавес спря и се обърна.

Дочу метален звън. Махна с ръка на Леон да замре и завъртя глава с надеждата… „За какво?“ — запита се той. Надяваше се, че наистина е дочул нещо? Или се надяваше, че така му се е сторило? Включи очилата си и огледа склона. Там някъде имаше път. Ако ще имат гости, те ще дойдат от тази посока.

Отначало не можеше да се познае. Горската покривка над главите им беше гъста и относителната липса на светлина го накара да завърти копчето за яркостта докрай. От това картината стана неясна, както предаване от далечен град преди въвеждането на кабелна телевизия, а това, което търсеше, се намираше далеч — най-малко на петстотин метра, доколкото можеше да се види в оредяла гора. Напрежението изостри вниманието му, но и въображението му заработи по-усилено. Трябваше да се предпази от виждането на несъществуващи неща.

Но там имаше нещо. Усети го още преди звукът да се повтори. Вече не се дочуваха метални звуци, но се долови… прекалено силният шепот на листа, след което нощта в подножието на планината отново стана тиха. Чавес погледна Леон, който също си беше сложил очилата, и гледаше в тази посока. На очилата се виждаше само като зелено изображение. Скритото зад очилата лице се обърна към Чавес и кимна. Жестът му не съдържаше никакви чувства, а само предаваше по най-професионален начин една неприятна мисъл. Чавес клекна и включи радиотелефона си.