Том Клэнси - Реална заплаха

„Е, какво да направя сега?“ — запита се той. Атентатът срещу Унтиверос беше внимателно изпълнен, за да прилича всичко на взрив от минирана кола. А защо не истинска бомба? Хитрината беше да се нагласи така, че да изплаши до смърт предвидените жертви, като ги накара да се разкрият и да се превърнат в по-добри цели.

За да се постигне това, всичко трябваше да изглежда като истински опит за покушение, но в същото време не можеше да бъде достатъчно истински, без да нарани невинни хора. Това е проблемът с минираните коли.

Недостатъчна детонация? — помисли си Кларк. Това е добра идея. Ще направи бомбата така, че да изглежда на истински опит, който не е успял. — „Твърде трудно е“ — реши той.

Най-хубавото от всичко би било убийството с пушка, но подготовката щеше да е много трудна. Дори намирането на място с добра видимост щеше да бъде опасно. Шефовете на Картела наблюдаваха всеки прозорец, от който можеха да се обстрелват домовете им. Ако един американец наеме апартамент и от него бъде изстрелян куршум — е, това не би било тайна операция. Важното беше ония да не знаят точно какво става.

Концепцията на Кларк за операцията беше елегантно проста. Толкова елегантна и толкова проста, че за нея не можаха да се досетят експертите по „черните операции“ в Ленгли. Кларк просто искаше да избие достатъчно много хора от списъка си, за да увеличи параноята сред противника. Да ги убие всички, макар и желателно, беше практически невъзможно. Искаше просто да очисти достатъчно много тях, и то така, че да предизвика друга, напълно нова реакция.

Картелът се състоеше от няколко много жестоки човека, чието разузнаване се провеждаше почти толкова ловко, колкото на бойното поле. Като добри войници, те бяха нащрек за опасността, но за разлика от войниците търсеха опасността отвътре, а не само отвън. Въпреки успеха на сътрудничеството им тези хора си оставаха съперници. Парите и властта не им стигаха и никога нямаше да им стигнат. Хората като тях никога не се насищаха и на двете, но най-вече на властта. Кларк и останалите смятаха, че крайната им цел е да наложат контрол над страната си, но държавите не се управляват от комитети или поне не от големи. Кларк само трябваше да накара хората в Картела да мислят, че някой заграбва властта в собствената им йерархична система, след което те щяха с радост да започнат да се избиват помежду си в нова версия на мафиотските войни от 30-те години.

Но пред себе си признаваше, че може и да не стане така. Предполагаше, че вероятността за пълен успех на плана му е 30 процента. Но дори и да се провали, от играта щяха да излязат някои основни играчи и ако не стратегически, това щеше да се счита за тактически успех. Отслабването на Картела може да увеличи шанса на Колумбия да се справи с него, което представляваше друг възможен стратегически изход, но не единственият. Имаше вероятност войната, която той се надяваше да започне, да завърши подобно на войните в Кастеламаре, запомнени като Нощта на италианските змии, в които много мафиоти бяха избити от колегите си. От тази нощ се зароди по-силна, по-добре организирана и по-опасна мрежа на организираната престъпност под далеч по-изтънченото водачество на Карло Лучано и Вито Дженовезе. Кларк смяташе, че това е истинската опасност. Но нещата не можеха да станат по-лоши, отколкото бяха сега. Или поне това реши Вашингтон. Струваше си да се поеме такъв риск.

Ларсон пристигна в къщата. Тук бе идвал само веднъж и макар къщата да съответстваше на легендата на Кларк, че е геолог — наоколо бяха разхвърляни няколко сандъка с камъни, — този аспект на операцията го притесняваше.

— Чу ли новините?

— Всички казват, че е минирана кола — отговори Ларсон с лукава усмивка. — Следващия път няма да имаме такъв късмет.

— Може би не. Следващият път наистина трябва да бъде забележителен.

— Не гледай към мен! Не разчиташ аз да разбера кога ще се проведе следващото събрание, нали?

„Би било хубаво“ — помисли си Кларк, но не очакваше това да стане и не би одобрил ничие искане за такова нещо.

— Не. Просто трябва да се надяваме, че ще заловим друг разговор. Те трябва да се срещнат. Трябва да се съберат и да обсъдят станалото.

— Съгласен съм. Но това може да не стане горе в планините.

— О?

— Те имат вили и по низините.

Кларк беше забравил за това. Прицелването щеше да е много трудно.

— Можем ли да насочим лазера от самолет?

— Защо не? Но след това кацам, зареждаме гориво и отлитам по дяволите и никога няма да се върна в тази страна.