Том Клэнси - Реална заплаха

— Не — тихо каза Мъри. Прекарал беше живота си в следване на тази светлина, защото в тъмните нощи на обществото му оставаше само този маяк на разума. Той и ФБР бяха призвани вярно и честно да отстояват законите на страната си. Имаше вратички — трябваше да има, защото написаните думи не могат да предвидят всичко. Но когато буквата е недостатъчна, човек се ръководи от духа на закона. Може би ситуацията не винаги беше задоволителна, но поне елиминираше съмненията. А какво да се прави, когато законът просто не върши работа? И това ли е част от играта?

Кларк имаше малко по-различно мнение. Законът никога не беше негова грижа — или поне не непосредствена грижа. За него „легално“ означаваше, че нещо е „позволено“, а не че някой законодател е съставил набор правила, а един или друг президент ги е подписал. Достатъчно беше президентът да реши, че съществуването на нещо или някого противоречи на интересите на страната. Службата му за правителството беше започнала като тюлен във Военноморския флот на Съединените щати: елитните, секретни командоси. В онова стегнато и тихо общество си създаде име, което все още се произнасяше с респект: наричаха го Змията, защото стъпките му не се чуваха. Доколкото му беше известно, никой от враговете му не го бе виждал и живял достатъчно дълго, за да може да разкаже за това. Разбира се, тогава имаше друго име, но само защото след като напусна военноморския флот, той беше допуснал грешката — наистина я смяташе за грешка, но техническа — да приложи уменията си на принципа на свободната практика. И, разбира се, беше се справил доста добре, докато полицията не откри самоличността му. От това приключение му остана урокът, че никой не провежда истинско разследване на бойното поле, но го правеха на друго място, затова там се изискваше далеч по-голяма предпазливост. Една глупава грешка, заради която местната полиция почти беше успяла да го разкрие, предизвика вниманието на ЦРУ, което от време на време се нуждаеше от хора с неговите умения. Това дори представляваше шега: „Когато трябва да се убие, намерете човек, който го прави, за да се прехранва.“ Или поне тогава звучеше забавно, почти двадесет години по-рано.

Други решаваха кой трябва да умре. Онези, другите, бяха законно избраните представители на американския народ, на които той бе служил под някаква форма през почти целия си живот на зрял човек. Законът, както веднъж си направи труда да установи, е, че няма закон. Ако президентът каже „убий“, то Кларк е само инструментът на правилно определената правителствена политика, особено сега, когато членовете на Конгреса трябваше да се споразумяват с Отдела на изпълнителните директори. Наредбите, които от време на време забраняваха такива действия, бяха за служителите от канцеларията на президента. Тези заповеди президентът можеше свободно да нарушава — или по-точно да ги предефинира, за да подхождат на ситуацията. Разбира се, Кларк вършеше малко такива неща. Работата му в ЦРУ изискваше предимно някои от другите му умения — влизане и излизане от различни места, без да бъде забелязан, в което го биваше най-много. Но преди всичко го бяха назначили за убиване. За Кларк, кръстен в черквата Джон Терънс Кели в енорията на „Свети Игнаций“ в Индианаполис, Индиана, това представляваше просто военна операция, одобрена от страната и религията му, към която се отнасяше умерено сериозно. В края на краищата на Виетнам никога не бяха давали привилегията на обявената война и ако убиването на враговете на неговата страна тогава беше одобрено, защо да не е така и сега? За преименувания Джон Т. Кларк предумишленото убийство представляваше затриване на хора без справедлива кауза. Закона той оставяше на юристите, защото знаеше, че неговото определение за справедливата кауза е далеч по-добро в практически смисъл, а и далеч по-ефективно.

Непосредствената му грижа представляваше следващата цел. Имаше още два дни за използване на бойната група на самолетоносача и искаше, ако е възможно, да проведе още една бомбардировка.

Кларк беше настанен в къща в покрайнините на Богота. ЦРУ бе създало това скривалище преди едно десетилетие, а за собственик се водеше фирма. Обикновено то се даваше под наем на посещаващи страната американски бизнесмени. Къщата не беше забележима с нищо. Телефонът също бе обикновен, докато Не се закачеше към него портативно кодиращо устройство. То нямаше да издържи на проверки в Източна Европа, но за достатъчно ниското ниво на подслушване тук стигаше. Имаше също и спътникова антена, работеща отлично през не особено добре видим отвор в покрива, и тя също преминаваше през кодираща система, която приличаше досущ на портативен видеокасетофон.