Том Клэнси - Реална заплаха

„Хайде по-спокойно, mano“ — помисли си Чавес.

Най-после. Доловиха шум. Чуваше се, независимо от ветреца, който духаше в противоположна посока. Това беше тихо, далечно мърморене на разговарящи мъже. Човешка реч.

Намериха целта.

Чавес се извърна, за да погледне капитана, посочи към мястото, откъдето идваше говорът, и потупа с пръст ухото си. Рамирес кимна и махна с ръка на сержанта да напредва.

„Не постъпвате много умно, момчета — помисли си Чавес. — Тъпичко е да говорите така, че човек да ви чуе от двеста метра разстояние. Улеснявате задачата ми.“ Не че той имаше нещо против. Самото му присъствие тук беше достатъчно неприятно.

Забелязаха следи.

Чавес клекна и започна да търси човешки стъпки. Имаше ги навсякъде, като някои от тях водеха насам, а други навътре. Направи много дълга крачка, за да прескочи тясната пътека, и спря. Сега той и Рамирес представляваха бойна група от двама души, достатъчно раздалечени един от друг, за да не бъдат повалени от един и същ залп, и достатъчно близо, за да могат да си помагат. Капитан Рамирес беше опитен офицер, току-що завършил осемнадесетмесечното си командване на рота леки пехотинци, но дори той се възхищаваше от уменията на Чавес да се придвижва в гората. Сега беше времето да заемат позиция, както бе казал преди няколко минути, а взводът най-много се тревожеше за този момент. Той е командирът, което означава, че отговорността за успеха на мисията е само негова. Доведе десет души в страната и се предполагаше, че ще изведе всичките десет обратно. Освен това в качеството му на единствен офицер се смяташе, че е добър — за предпочитане по-добър — колкото всеки от хората му. Макар това да не беше реалистично, го очакваха от всеки. Включително и от капитан Рамирес, който беше достатъчно зрял, за да знае, че нещата не могат да бъдат такива. Но като гледаше Чавес, който се движеше като призрак, тихо като бриз, на десет метра пред него в зеленото изображение на очилата му, Рамирес изпита чувство за некомпетентност, от което трябваше да се отърси. Миг по-късно това чувство бе заменено от въодушевление. Това, което правеше сега, беше по-добро от командването на рота. Десет елитни специалисти, всеки от които бе от най-добрите в армията, всички под негово командване… Рамирес осъзна, че изпитва вълнението, характерно за бойните операции. Той беше умен млад мъж и научаваше поредния урок на историята: едно е да говориш, мислиш и четеш за нещо, но друго е да го изживееш. Обучението може да намали стреса от бойните операции, но никога не може да го отстрани напълно. Младият капитан се удивяваше от факта, че всичко му изглеждаше толкова ясно. Сетивата му бяха съвсем будни и съзнанието му работеше бързо и ясно. Осъзнаваше стреса и опасността, но беше подготвен за тях. Това отново го въодушеви, макар все още да се вълнуваше. Една далечна част на съзнанието му наблюдаваше и оценяваше действията му, като си отбелязваше, че в истинския сблъсък всеки от взвода има нужда от шока на съприкосновението, преди да започне да работи с пълни сили. Проблемът беше, че просто се стараеха да избягват тези съприкосновения.

Рамирес видя, че Чавес вдигна ръка, а след това клекна зад едно дърво. Капитанът мина покрай някакъв храст и разбра защо.

Пред тях се намираше летището.

Още по-добре беше, че на неколкостотин метра отпред имаше самолет с неработещи двигатели, но светещ в инфрачервеното изображение на очилата.

— Изглежда, ще имаме работа, капитане — прошепна Динг.

Рамирес и Чавес навлязоха в гората и започнаха да търсят охраната, като първо тръгнаха наляво, а след това надясно. Но охрана нямаше. Целта им, „Рено“, представляваше точно това, което им бяха казали да очакват. Разбира се, не бързаха при проверката, а след това капитан Рамирес се върна при сборния пункт, като остави Чавес да наглежда нещата. Двадесет минути по-късно взводът се намираше на един малък хълм северозападно от летището и се разпръсна на площ от около двеста метра. Вероятно някога тук е била фермата на някой селянин, а изгорените полета просто се сливаха с пистата. Тя се виждаше ясно. Чавес и Вега бяха най-надясно, а Гуера и другият картечар — в левия край, докато Рамирес се намираше в средата заедно с радиста си, сержант Ингелес.

— „Променлива“, тук „Нож“. Пригответе се да приемате. Край. Сигналът от спътниковия канал беше чист като на търговска УКВ-радиостанция. Специалистът по комуникациите угаси цигарата си и натисна бутона на слушалката си.