Том Клэнси - Всички страхове

— Да, сър, вярно е.

— И защо трябва да ви вярвам?

Човекът бе около седемдесетгодишен с много набръчкано лице и гневни очи.

— Тогава защо ми задавате въпроси?

— Безочието не ми прави добро впечатление.

— На мен пък не ми прави добро впечатление убийството на американски граждани — отвърна Джак.

— Аз нямам нищо общо с това и вие го знаете.

— Да, сега вече го знам. Ще ми отговорите ли на един въпрос? Щяхте ли да им помогнете, ако ви бяха помолили?

— Не — отвърна Даряеи.

— И защо трябва да ви вярвам?

— Убийството на толкова много хора, пък били те и неверници, е грях пред Божието лице.

— Освен това — каза Райън — сигурно знаете как ще реагираме на подобно нещо.

— Обвинявате ме, че искам да го извърша ли?

— Вие редовно ни обвинявате точно в това. Но в този случай грешката е ваша.

— Вие ме мразите.

— Не ви обичам — призна си с готовност Райън. — Вие сте враг на страната ми. Подкрепяли сте хора, които са убивали мои съграждани. Изпитвали удоволствие от смъртта на напълно непознати хора.

— А вие сте попречили на президента си да ме убие.

— Грешите. Попречих на президента да унищожи града.

— Защо?

— Ако наистина сте Божи човек, не можете да задавате подобни въпроси.

— Вие сте неверник!

— Лъжете се. Аз също както вас вярвам, но по друг начин. Нима сме толкова различни? Принц Али не мисли така. Нима мирът между нас толкова много ви плаши? Или може би се страхувате повече от благодарността, отколкото от омразата? Но както и да е. Вие поискахте отговор и аз ще ви го дам. Помолиха ме да стана съучастник в убийството на невинни хора. Но аз мога да нося толкова тежък товар. Затова постъпих по този начин. Не мога да причиня смъртта и на тези, които би трябвало да считам за неверници. Нима ви е толкова трудно да го разберете?

Принц Али каза нещо, което не преведе. Вероятно бе строфа от Корана. Звучеше поетично. Но каквото и да беше, Даряеи кимна и проговори за последен път:

— Ще си помисля върху това. Довиждане.

Дърлинг за пръв път седна на стола. Арнолд ван Дам се настани срещу него.

— Добре се справи.

— Нима можехме да направим нещо друго?

— Предполагам, че не. Значи е днес, така ли?

— Да.

— Райън ли се зае с това? — попита Дърлинг, докато преглеждаше купчината с листи.

— Да, решихме, че така е най-добре.

— Когато се прибере, искам да го видя.

— Той подаде оставка. Не знаехте ли? От днес вече не е на работа — каза ван Дам.

— По дяволите!

— Вече е вън от играта — потвърди Арни.

— Преди да си тръгне, му кажи, че го искам в кабинета си.

— Да, господин президент.

Екзекуциите бяха насрочени за неделя по обяд — точно шест дни след избухването на бомбата. Хората се събраха и Гусн и Куати бяха изведени на пазарния площад. Дадоха им време за молитва. Джак за пръв път присъстваше на подобно нещо. Мъри стоеше с каменно изражение. Кларк и Чавес заедно с другите хора от охраната гледаха главно тълпата.

— Всичко изглежда толкова абсурдно — каза Райън, когато процедурата започна.

— Не е. Светът ще си вземе поука от това — каза тържествено принц Али. — Мнозина ще запомнят този урок. Това е раздаване на правосъдие.

— Какъв урок само!

Райън се извърна да погледне хората около себе си. Имаше време за размисъл, но така и не бе измислил нищо. Беше свършил работата си, но нима имаше някакво значение?

— Смъртта на шестдесет хиляди човека, които въобще не трябваше да умират, сложи край на войните, които не трябваше да се водят. Така ли се прави историята, Али?

— Хората са смъртни, Джак. Инш Аллах, никога вече няма да умират в такова голямо количество. Но ти го спря. Ти предотврати нещо много по-лошо. Това, което направи, приятелю… Бог да те благослови.

— Аз щях да потвърдя заповедта — каза Ави, смутен от откровението си. — И след това? Сигурно щях да си пръсна черепа? Кой може да каже? Но и едно съм сигурен — нямаше да имам куража да се противопоставя.

— Нито пък аз — обади се Головко.

Райън замълча и обърна поглед към площада. Беше изпуснал първата екзекуция, но това нямаше значение.

Въпреки че Куати знаеше какво го чака, той не бе подготвен. Както е с повечето неща в живота, и тук се намесиха рефлексите. Един войник го бодна с меча си колкото да пробие кожата му. Внезапно гърбът на Куати се вдърви, а вратът му се изпъна в неконтролируема конвулсия. Капитанът от специалните части на Саудитска Арабия вече движеше меча си. След момент Джак разбра, че човекът има богат опит, защото главата бе отсечена с един удар. Движението бе плавно и мощно, досущ като на балетист. Главата на Куати отскочи на около метър. Трупът се свлече на земята и кръвта шурна от прекъснатите кръвоносни съдове. Ръцете и краката изпънаха въжетата, но и това бе рефлекс. Кръвта се стичаше на тласъци, които все още работещото сърце изпращаше, за да задържи изчезналия живот. Най-накрая кръвта също спря и Куати се превърна в две разединени части и мокро петно на паважа. Капитанът избърса меча си в нещо, приличащо на коприна, прибра го в златната ножница и мина по пътеката, която му отвори тълпата.