Том Клэнси - Всички страхове

Свързочникът пак се обади:

— Приехме петбуквен код: „Прекратете всякакви стълкновения!“

— Антенна дълбочина. Веднага!

Мексиканските полицаи се оказаха много отзивчиви и правилният испански на Кларк и Чавес още повече ускори процеса. Четирима цивилни детективи зачакаха заедно с офицерите от ЦРУ в аерогарата, докато други четирима въоръжени полицаи заеха позиции около тях.

— Не разполагаме с достатъчно хора, за да проведем операцията както трябва — забеляза най-старшият от мексиканците.

— Най-добре е да ги изчакаме вън от самолета — каза Кларк.

— Muy bien, Senor 118 118 Добре, господине (исп.). — Бел.прев. . Дали са въоръжени?

— По-скоро не. Пътуването с оръжие по въздуха е опасно.

— Това свързано ли е с… Денвър?

Кларк го погледна и кимна.

— Така смятаме.

— Ще е интересно да видим как изглеждат хора като тях.

Детективът имаше предвид очите. Той вече бе разгледал снимките. DC-10 спря пред терминала и изключи двигателите си. Той се придвижи още няколко метра по-напред, за да се изравни със стълбичката.

— Летят в първа класа — каза без нужда Джон.

— Да. От компанията ни съобщиха, че в първа класа има петнадесет пътници. Наредихме на служителите да не пускат останалите. Ще видите, че си знаем работата, господин Кларк.

— Не се и съмнявам, че е така. Извинете, ако съм създал подобно впечатление, teniente 119 119 Лейтенанте (исп.). — Бел.прев. .

— Вие сте от ЦРУ, нали?

— Не мога да говоря по този въпрос.

— В такъв случай е така. Какво ще правите с тях?

— Ще си говорим — отвърна просто Кларк.

Стюардът отвори вратата на самолета. Двама полицаи застанаха от двете й страни с разкопчани шлифери. Кларк се помоли да няма стрелба. Хората започнаха да излизат и посрещачите както обикновено се развикаха.

— Бинго — каза тихо Кларк.

Полицейският лейтенант оправи вратовръзката си, за да даде знак на хората си до вратата. Те последваха последните двама пътници от първа класа. Кларк забеляза, че Куати е доста пребледнял. Може би бе пътувал зле. Кларк прескочи въжето, зад което трябваше да стоят посрещачите. Чавес го последва. Той бе широко усмихнат и махаше енергично към някакъв пътник, който го гледаше с нескрита изненада.

— Ернесто! — извика Джон и се спусна към него.

— Страхувам се, че грешите…

Кларк подмина американеца.

Замаян от полета и успокоен от мисълта, че са избягали, Гусн не успя да реагира навреме. Когато се опита да направи нещо, някой го блъсна в гърба. Той падна и усети пистолета, опрян в тила му. Преди да го изправят на крака, белезниците щракнаха около китките му.

— Да ме вземат мътните, ако не си човекът с книгите! — каза Чавес. — Не срещаме за пръв път, красавецо!

— Куати — каза Джон на другия. И двамата вече бяха претърсени. Не носеха оръжие. — Отдавна исках да се срещна с теб.

Кларк извади билетите им. Полицаите щяха да приберат багажа. Изведоха ги бързо. Туристите и бизнесмените не успяха да забележат нищо. Едва по-късно разбраха за случката от посрещачите си.

— Чудесно свършена работа, лейтенант — обърна се Джон към най-стария офицер.

— Както вече ви казах, знаем си занаята.

— Можете ли да се обадите в посолството и да предадете, че сме ги хванали живи?

— Разбира се.

Осемте мъже изчакаха в една стая, докато пристигне багажът. Вътре можеше да има някакви доказателства, пък и не бързаха за никъде. Мексиканският лейтенант внимателно огледа лицата на двамата араби, но не откри нищо повече или по-малко човешко от това, което виждаше в лицата на хилядите други убийци. Фактът малко го разочарова, въпреки че той бе твърде опитен полицай, за да си позволява това. Багажът бе претърсен, но освен няколко опаковки успокоителни — които не бяха наркотици — нямаше нищо интересно. Полицаите ги закараха до гълфстрийма с един микробус.

— Надявам се, че престоят в Мексико ви е харесал — каза на раздяла лейтенантът.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита пилотът, който бе майор от авиацията, макар и да носеше цивилни дрехи.

— Сега ще ти обясня — каза Кларк. — Вие ще закарате самолета в „Андрюс“, а ние с господин Чавес ще си поговорим с тези момчета отзад. Няма да подслушвате, няма да ни гледате и въобще няма да си мислите за нас.

— Какво…

— Да мислите, майоре. Не трябва да мислите за нас. Да обяснявам ли пак?

— Не, сър.

— В такъв случай да се махаме оттук.

Пилотът и помощникът му отидоха в кабината. Двамата свързочници седнаха на местата си и спуснаха завесата, която ги отделяше от задния салон.