Том Клэнси - Всички страхове

— Прието — изключи радиото си сержант Бети Уилсън. — Полковникът ви търси, сър.

— На връщане трябва да завия наляво при „Бъргър Кинг“, така ли?

— Точно така, сър. — Тя му върна картата с усмивка.

— Благодаря, сержант. Съжалявам за безпокойството.

— Искате ли да ви откарам, сър? Полковникът чака.

— Не, предпочитам да повървя. Пък и той ще потърпи, защото е подранил.

Райън се отдалечи от сержанта, а тя се зачуди колко ли важен трябва да е човекът, който кара командира на базата да го чака на стъпалата на „Канън“? Разстоянието му отне десет минути, но чувството на Райън за ориентация не го бе напуснало въпреки непознатата обстановка и шестчасовата разлика във времето.

— Добро утро — поздрави Райън.

— Организирах малка закуска с представители на командването на ВВС на САЩ в Европа. Искаме да чуем мнението ви за положението тук.

— Чудесно — засмя се Райън. — За мен пък ще бъде интересно да чуя вашето.

Джак се качи в стаята да се преоблече. „Какво ли ги кара да мислят, че знам повече от тях?“ Когато се качи на самолета си, вече знаеше четири нови неща. Съветските части, изтеглящи се от Източна Германия, не бяха много радостни, че в родината им няма място за тях. От друга страна, източногерманските им колеги не бяха по-щастливи от факта, че ги съкращават. Във Вашингтон не знаеха за размерите на това недоволство. Уволнените офицери вероятно имаха съмишленици в редовете на разформированата вече Щази. И най-накрая, въпреки че в и Източна Германия бяха заловени около дузина членове на фракция „Червена армия“, поне още толкова бяха избягали от ръцете на Бундескриминаламт — немската федерална полиция. „Това обяснява защо в Рамщайн се грижат толкова много за сигурността си“ — каза си Джак.

VC-20B се отлепи от пистата точно в десет сутринта и пое курс на юг. „Тези нещастници терористите — помисли си Джак — посвещават живота, енергията и интелекта си на кауза, която изчезва по-бързо от дърветата под мен.“ Приличаха на сираци. Вече нямаха и приятели. По-рано се криеха в Чехословакия и Германската демократична република, без дори да подозират каква съдба ще сполети комунистическите страни. Къде щяха да се скрият сега? В Русия? Нямаше начин. В Полша? Това беше смешно. „Светът се промени под краката им и се готви за нова промяна — мислеше си замечтано Райън. — И други техни приятелчета ще бъдат изненадани. Може би — поправи се той. — Може би…“

— Здравейте, Сергей Николаевич — бе поздравил Райън човека, влязъл в кабинета му преди седмица.

— Привет, Джак — каза руснакът, протягайки ръка.

Райън си спомни последния път, когато бяха толкова близко — по време на бягството му от московското летище Шереметиево. Тогава Головко държеше в ръката си пистолет. Денят не бе добър и за двама им, но както винаги нещата се бяха наредили невероятно добре. За предотвратяването — макар и не пълно — на най-голямото предателство в съветската история Головко бе станал първи заместник-председател на Комитета за държавна сигурност. Бе успял. Нямаше да достигне толкова високо, ако професионалните му умения — макар и не перфектни — не бяха направили впечатление на техния президент. Оттогава кариерата му бе тръгнала с бързи темпове. Бодигардът му бе останал в стаята на Нанси заедно с Джон Кларк, докато Райън покани Головко в кабинета си.

— Не съм впечатлен — каза Головко и огледа неодобрително шпаклованите с гипс и боядисани стени.

Райън бе успял веднъж да боядиса стените с латекс от правителствения склад. До закачалката бе окачена не непременно задължителната снимка на президента Фаулър.

— Но за сметка на това имам по-хубав изглед от вас, Сергей Николаевич. Кажете, статуята на железния Феликс все още ли стои на площада?

— Да — усмихна се Головко. — Разбрах, че директорът ви е извън града.

— Президентът е решил, че се нуждае от съвет.

— По какъв въпрос? — попита Головко с дяволита усмивка.

— Проклет да съм, ако знам — засмя се Райън. „По много въпроси“, не добави той.

— Трудно е, нали? И за двама ни.

Новият шеф на КГБ също не бе професионалист. Всъщност това бе в реда на нещата. Преди шефът на зловещата агенция се назначаваше от партията. След като и партията стана част от историята, Нармонов реши да даде поста на един компютърен специалист. Предполагаше се, че той ще влее свежи идеи в съветската шпионска агенция. Те трябваше да я направят по-ефективна. Райън знаеше, че сега Головко има на бюрото си компютър IBM.