Том Клэнси - Всички страхове

Кабът само кимна.

Джак никога не бе ходил в резиденцията на факултета в Джорджтаун. Стори му се странно, но той пропъди мисълта. Закуската бе сервирана. Масата им бе до прозореца с изглед към паркинга.

— Прав беше, Джак — забеляза Райли. — Положението е доста сериозно.

— Какво казаха от Рим?

— Че им харесва — отвърна просто президентът на Джорджтаунския университет.

— Колко време ще трябва? — попита Райън.

— Сериозно ли говориш?

— Само преди два часа Алден ми каза, че осъществяването на плана не търпи отлагане.

Райли прие новината с леко кимване.

— Да не би да се опитваш да спасиш Израел, Джак?

Райън не долови хумора във въпроса, пък и физическото му състояние не предразполагаше към лекомислие.

— Отче, всичко, което правя, е да следвам заповеди.

— Запознат съм с термина. Все пак доста бързо успя да прокараш идеята си.

— Може и да е така, но нека запазим Нобеловата награда за друг път, а?

— Довърши си закуската. Преди обед няма да можем да намерим никого в Рим, а освен това изглеждаш доста зле.

— На всичко отгоре се чувствам по същия начин — призна Райън.

— Всеки разумен мъж спира да пие, когато стане на четиридесет — забеляза Райли. — След тази възраст просто не можеш повече да се справяш с алкохола.

— Но ти не си спрял — контрира го Джак.

— Аз съм свещеник. Трябва да пия. Кажи сега какво по-точно ти е необходимо.

— Ако постигнем предварителното съгласие на страните, можем да започнем преговори с всяка една. Но тази част от работата трябва да се свърши много тихо. Президентът иска бърза оценка на ситуацията. Аз съм натоварен именно с това.

— А дали Израел ще иска да играе с вас?

— Ако не се съгласят, отиват на майната си. Извинете, но нещата стоят точно така.

— Прав си, разбира се, но дали ще имат достатъчно здрав разум, за да преценят шансовете си?

— Отче, моята работа е да събирам и преценявам информация. Хората ме карат да им предсказвам бъдещето, но аз не знам как се прави. Това, което знам, е, че случката, излъчена по телевизията, ще предизвика най-големите кръвопролития от Хирошима насам. Ние трябва поне да се опитаме да направим нещо, преди целият регион да е пламнал като факла.

— Яж. Трябва да помисля няколко минути, а го правя най-добре, докато дъвча.

Няколко минути по-късно Райън разбра, че съветът е добър. Храната загаси киселините от кафето в стомаха му, а енергията й щеше да му помогне да изкара деня. Само след около час Джак отново бе на път. Отиваше Държавния департамент. По обед вече си бе у дома, за да си стегне багажа. Междувременно бе успял да поспи три часа в колата. На връщане отново спря в кабинета на Алден в Белия дом за заседание, което се проточи до среднощ. Алден наистина бе започнал да дърпа конците и заседанието покри доста от належащите въпроси. На зазоряване Джак потегли за военновъздушната база „Андрюс“. Успя дори да се обади на жена си. Бе решил през уикенда да заведе сина си на мач, но тази седмица за него нямаше да има почивка. В последния момент куриерът от ЦРУ, Държавния департамент и Белия дом пристигна. Носеше двеста страници информация, която Джак трябваше да прочете по време на полета през Атлантика.

Райън бе леко смутен от факта, че американската военновъздушна база „Рамщайн“ е разположена в една германска долина. Според него летищата трябваше да се строят в огромни равнини. Знаеше, че в края на краищата това нямаше чак такова значение, но просто бе свикнал да вижда нещата така. В базата бе разположено цяло крило изтребители бомбардировачи F-16. Всеки от тях бе скрит в собствен хангар, устойчив на бомби и обграден от дървета. Манията на немците да обграждат всичко със зеленина би впечатлила и най-върлия американски природозащитник. Базата идеално съвместяваше желанията на еколозите и военните изисквания. Откриването на хангарите от въздуха бе почти невъзможно. Още повече че дори по покривите на някои от тях имаше засадени дървета. С една дума, камуфлажът бе издържан както в естетическо, така и във военно отношение. Базата разполагаше и с няколко големи самолета, включително „Боинг 707“ с надпис „Съединени американски щати“. Той наподобяваше личния самолет на американския президент и обслужваше нуждите на командващия американските военновъздушни сили в Европа. Хората в базата наричаха боинга „Мис Пиги“. Райън не можа да сдържи усмивката си. Базата приютяваше около седемдесет изтребителя бомбардировачи, чиято цел бе унищожаване на съветските войски, изтеглящи се в момента от Германия. Издържаното дори от екологична гледна точка съоръжение бе дом и за самолет, наречен „Мис Пиги“. Светът наистина бе полудял.