Том Клэнси - Всички страхове

Действията се развиха бързо. Твърде бързо. Полицейският капитан се насочи направо към водача на арабите. Хашми вече знаеше, че един от другарите му лежи мъртъв, с разбит от по принцип несмъртоносно оръжие череп. Той мълчаливо се помоли за душата му, надявайки се Аллах да разбере колко геройска е тази смърт. Щеше да разбере. Хашми бе сигурен в това. Той познаваше приближаващия се израелски капитан. Казваше се Задин и често взимаше участие в подобни операции. Бе още едно от израелските лица, скрити зад маската от плексиглас, които отказваха да признаят арабите за хора. За него арабите бяха способни само на едно — да хвърлят камъни и бутилки със запалителна течност. „Е, днес ще се наложи да промени мнението си“ — помисли си Хашми. Днес щеше да срещне един храбър и убеден в правотата си човек.

Бени Задин виждаше пред себе си животно. Упорито муле. И още какво? Всъщност не бе много сигурен какво точно вижда. Във всеки случай не и човек. Не и израелец. Просто бяха променили тактиката си. Нищо повече. Сега тя бе женска. И сигурно си мислеха, че могат да го възпрат? Също като жена му, когато му бе казала, че отива в леглото на друг мъж. Че Бени може да задържи децата. Че заплахите му са само празни приказки. Че няма да посмее да я набие. Че не е достатъчно мъжествен, за да поеме отговорността за собственото си семейство. Той видя красивото й, празно лице и се запита защо не й бе дал урок. Тя стоеше само на метър от него и го гледаше. Усмивката й премина в присмех над неспособността му да постъпи така, както подобава на един истински мъж. Тогава пасивната слабост бе победила силата.

Бени нямаше да го допусне втори път.

— Разкарай се! — заповяда на арабски Задин.

— Няма.

— Ще те застрелям.

— Няма да ви пуснем да минете.

— Бени! — извика един от полицаите, който все още разсъждаваше трезво.

Но вече бе станало късно. За Бенджамин Задин смъртта на братята му от арабска ръка, напускането на жена му и хората, седящи на пътя му, бяха твърде много. С плавно движение той извади служебния си пистолет и стреля в челото на Хашми. Арабският младеж падна напред и песента сек на. Един от другите демонстранти се опита да стане, но другарите му го задържаха. Всички започнаха да се молят за мъртвите си приятели. Задин насочи пистолета си към друг младеж, но въпреки че натисна спусъка, пръстът му спря в последния момент. Спря го куражът в погледите на насядалите хора. В тях имаше предизвикателност. Може би решителност и… съжаление, защото по лицето на Задин бе изписано терзание, далеч превишаващо болката. Внезапно той осъзна ужаса на постъпката си. Бе убил хладнокръвно. Бе отнел живота на човек, който с нищо не го заплашваше. Бе станал престъпник. Задин се обърна към равините, за да потърси нещо — без да знае какво, — но не го намери. Докато се отдалечаваше, песента зад гърба му отново се надигна. Сержант Моше Левин го посрещна и пое оръжието му.

— Ела, Бени, да се махаме оттук.

— Какво направих?

— Стореното — сторено, Бени. Хайде да вървим.

Левин поведе командира си, но се обърна да види какво бяха направили тази сутрин. Тялото на Хашми бе прегънато надве. Кръвта се стичаше между камъните, с които бе застлана улицата. Сержантът знаеше, че трябва да каже или да направи нещо. Всичко се бе объркало. Устата му се отвори и той невярващо поклати глава. В този момент другарите на Хашми разбраха, че водачът им е победил.

Телефонът на Райън иззвъня в 2,03 часа по лятното часово време за Източното крайбрежие. Той успя да го вдигне преди второто позвъняване.

— Да?

— Обажда се Сандърс от Оперативния център. Включете си телевизора. След четири минути Си Ен Ен ще излъчва нещо важно.

— И какво по-точно? — попита Райън, докато пръстите му сънливо опипваха копчетата на дистанционното.

— Няма да повярвате, сър. Получихме го по сателита и центърът в Атланта след малко ще го излъчи. Умът ми не стига как се е промъкнало покрай израелската цензура. Както и да е…

— Добре, започва — разтърка очите си Райън и точно навреме.

Беше изключил звука, за да не събуди жена си. Материалът и без това не се нуждаеше от коментар.

— Господи, Боже мой…

— Точно така — съгласи се офицерът отсреща.

— Веднага изпратете шофьора ми. Обади се на директора и му кажи да побърза. Свържи се с офицера по оповестяването в Белия дом. Той ще предупреди хората си. Ще ни трябват заместник-директорът по разузнаването и шефът на израелския отдел. Джордан — по дяволите! Всички. Всички отдели. Провери дали Държавният департамент знае и…