Том Клэнси - Всички страхове

— Надявам се, че снимаш, Мики.

— Нима пеят това, което си мисля?

— Дяволски прилича на него. Хайде да се приближим.

Лидерът на арабите бе двадесетгодишният студент по социология Хашми Муса. Едната му ръка бе белязана завинаги от израелска бухалки, и половината му зъби липсваха — избити от гумения куршум на някакъв разярен войник. Храбростта му не подлежеше на съмнение. Беше я доказвал стотици пъти. Преди да извоюва лидерската си позиция, трябваше неведнъж да ГЛЕДА смъртта в лицето. Сега обаче всички го слушаха, най-сетне можеше да осъществи идеята си. Бе чакал този ден цели пет дълги, мъчителни години. Необходими му бяха три дни, за да убеди другарите си. После дойдоха думите на онзи разочарован от религиозния консерватизъм на народа си евреин, разгласил плановете на равините на висок глас. „Сигурно съдбата има пръст в това — помисли си Хашми — или пък такава е волята на Аллах. Или просто имам късмет.“ Но каквато и да бе причината, моментът най-сетне бе настъпил. Мигът, за който Хашми мечтаеше още от петнадесетата си година. Именно тогава научи за Ганди и Кинг и как бяха успели с голи ръце благодарение на смелостта си да победят оръжието. Да убеди приятелите си, означаваше да ги накара да се отдръпнат от воинския кодекс, заложен във вените им. Но все пак бе успял. Часът на изпитанието най-после настъпи.

Бени Задин видя само, че пътят му е блокиран. Коен прошепна нещо на рави Голдмарк, но нито един от двамата не се обърна към спрелите зад гърба им полицаи. Обръщането означаваше поражение. Задин така и не разбра дали са шокирани, или разгневени от станалото. Полицейският капитан се обърна към хората си.

— Газ!

Това бе предварително планирано. И четиримата мъже с газово оръжие бяха религиозни. Те се подготвиха и заедно стреляха в тълпата. Газовите гранати са опасни и бе цяло чудо, че никой не пострада от тях. След няколко секунди седящите араби бяха обвити от сиви облаци сълзотворен газ. Но отново по команда всеки от тях извади противогаз и го сложи на лицето си. Това попречи на пеенето, но не спря пляскането с ръце, нито пък намали решимостта им. А когато източният вятър издуха сълзотворния газ към полицаите, капитан Задин съвсем се разяри. Само минута по-късно арабите свалиха противогазите си и подновиха песента.

Следващият ход на Задин бяха гумените куршуми. Шестима от хората му бяха въоръжени с такива пушки, които от петдесет метра разстояние караха всеки да си плюе на петите. Първият залп бе отличен и порази шестима араби. Двама извикаха от болка. Друг припадна, но никой не мръдна от мястото си, освен за да помогне на ранените си другари. Следващият залп бе насочен не към гърдите, а към главите на арабите. Задин със задоволство видя, че едно от лицата се обля в кръв.

Водачът им — капитанът го бе виждал и по-рано — стана и даде някаква команда, която Бени не успя да чуе, но почти незабавно разбра. Пеенето стана още по-силно. Последва нов залп от гумени куршуми. Полицейският командир видя, че един от хората му е особено разгневен. Арабинът с окървавеното лице отново бе улучен в главата и тялото му безжизнено се отпусна. Това трябваше да предупреди Задин, че губи контрол над хората си. По-лошото обаче бе, че Бени не можеше да контролира собствените си действия.

Хашми не видя смъртта на другаря си. Той бе обзет от опиянението на победата. Изражението на двамата равини срещу него бе достатъчно красноречиво. Лицата на полицаите се криеха зад шлемовете им, но действията, които предприемаха, ясно показваха чувствата им. В миг на просветление той разбра, че наистина побеждава, и призова другарите си да удвоят усилията. И те не се поколебаха да го сторят въпреки дулата на пушките и смъртта пред тях.

Капитан Бенджамин Задин свали шлема си и тръгна решително към арабите, подминавайки двамата неизвестно защо замръзнали на местата си равини. Нима волята Божия щеше да остане неизпълнена заради фалшивото пеене на някакви си мръсни диваци?

— Охо! — забеляза Пит Франк с насълзени от газта очи.

— Хванах го — извика операторът, докато фокусираше камерата си върху приближаващия се полицейски офицер. — Нещо ще стане, Пит. Този приятел май е сърдит на някого.

„О, Боже!“ — каза си Франк. Той бе евреин и имаше чувството, че в тази пустинна, но обичана земя се намира у дома. Пит знаеше, че отново става свидетел на исторически събития, и вече сглобяваше две-триминутния репортаж, който щеше да пусне върху заснетите кадри.