Том Клэнси - Всички страхове

Рави Коен се появи в уреченото време. Придружаваше го рави Елиезер Голдмарк, който бе оцелял от Аушвиц. Именно там лице в лице със смъртта евреинът бе разбрал истинското значение на вярата. В ръцете си двамата държаха по един сноп колчета и ролетка. Днес щяха да направят измерванията и да поставят охрана на мястото. Надяваха се да принудят израелското правителство да изчисти мястото от мюсюлманските осквернители. Голямата популярност на проекта в страната, както и сумите, пристигнали от Европа и Америка, щяха да позволят построяването на храма за пет години. И тогава вече никой нямаше да си позволи да говори за отнемане на земята от хората, на които лично Бог я бе дал.

— Мамка му! — промърмори някой зад капитан Задин, но погледът на командира накара богохулника, осквернил свещения момент, да млъкне.

Бени кимна към двамата равини, които тръгнаха. Капитанът поведе полицаите си на около петдесет метра след тях. Задин се помоли за сигурността на Голдмарк и Коен, макар и да знаеше, че те доброволно приемаха опасността. Също както Аврам бе приел смъртта на сина си като жертва пред своя Бог.

Но вярата, довела Задин дотук, го бе направила сляп за очевидната истина, че в Израел нищо не остава в тайна. Евреите, за които Коен и Голдмарк бяха просто друга версия на иранските ислямски фундаменталисти, знаеха за плановете на двамата равини. В резултат на това телевизионните екипи вече чакаха на квадратния площад край Стената на плача. Някои от журналистите носеха пластмасови шлемове, за да предпазят главите си от очаквания дъжд от камъни. „Може би така е по-добре“ — помисли си Задин, докато следваше равините към уреченото място. Светът трябваше да знае какво става. Съвсем несъзнателно той ускори крачка и настигна Коен и Голдмарк. Въпреки че идеята за мъченичество може би им допадаше, работата на Бени бе да ги предпази. Дясната му ръка опипа кобура на бедрото, за да се увери, че закопчалката е разхлабена. Пистолетът можеше скоро да му потрябва.

Арабите бяха там. Разочарова го фактът, че са толкова много. Приличаха на мухи, на плъхове, настанили се в чужда къща. Но нямаше нищо страшно. Поне докато не се изпречеха на пътя му. А те щяха да го сторят. Те не зачитаха волята Божия. И това бе грешката им.

Радиото на Задин изпука, но той не му обърна внимание. Сигурно се обаждаше шефът му да попита какво, по дяволите, е намислил и да му нареди да се отдръпне. Не и днес. Коен и Голдмарк неустрашимо приближаваха към арабите, блокирали пътя им. Куражът и вярата им поразиха Задин. Той се чудеше как ли Бог ще им покаже благосклонността си и се надяваше да оживеят. От хората зад него поне половината споделяха възгледите му. Бени сам бе подбрал полицаите, които да доведе. Без да се обръща, знаеше, че не са се скрили зад плексигласовите си щитове. За сметка на това пък предпазителите на оръжията им бяха свалени. Най-тежка бе неизвестността. Нервното очакване, предхождащо първата каменна канонада.

„Мили Боже, моля те, запази ги живи. Моля те, защити ги. Пощади ги, както пощади Исак.“

Задин вече бе на по-малко от петдесет метра зад равините. Единият — роден в Полша, оцелял в ужасните концлагери, където семейството му бе намерило смъртта си, и успял да запази духа си и да разбере значението на вярата. Другият — дошъл от Америка, сражавал се по фронтовете на израелските войни и едва след това обърнал очи към Бога. Досущ като Задин, който бе извървял пътя само преди няколко дни.

Двамата бяха само на десетина метра от мръсните намръщени араби, когато се случи. Единствено арабите виждаха решителността по лицата им и непоколебимостта твърдо да посрещнат всички страдания. И отново единствено те видяха изненадата и объркването в очите на поляка, както и болката на американеца в момента, когато двамата разбраха какво са намислили враговете им.

По команда първата редица араби, съставена от юноши с дългогодишен боен опит, седна на земята. Стоте млади мъже зад тях направиха същото. Първата редица започна да пляска и да пее. В първия момент Бени не можа да долови думите, въпреки че говореше арабски не по-зле от всеки палестинец.

Телевизионните екипи вървяха зад полицаите. Когато чуха какво става, НЯКОЛКО се засмяха на чудовищната ирония. Кореспондентът на Си Ен Ен Пит Франк изрази чувствата на всички:

— ПО ДЯВОЛИТЕ!

В този момент Франк осъзна, че светът отново се е променил. Той бе присъствал на първия демократичен митинг в Москва, на изборната загуба на сандинистите в Манагуа, на разрушаването на Богинята на свободата в Пекин. „И сега това — помисли си той. — Арабите най-сетне поумняха. Боже милостиви!“