Том Клэнси - Всички страхове

Но американците не му помагаха и той просто не разбираше защо. Трябваше най-после да схванат, че Нармонов е задънена улица. Път, който свършва… Може би свършва на ръба на пропастта.

Но ако американците не искаха да му помогнат, той щеше да ги накара. Именно заради това бе оставил да бъде вербуван от Мери Фоли.

В Москва бе ранно утро, но Кадишев от дълги години живееше с минимално количество сън. Той напечата доклада си на стара и тежка, но безшумна машина. Кадишев рядко сменяше платнената мастилена лента. Така никой нямаше да може да разчете буквите по нея. Хартията купуваше от книжарница, през която минаваха стотици хора на ден. Подобно на всички професионални комарджии, Кадишев бе внимателен. Когато свърши, той си сложи кожени ръкавици и изтри отпечатъците, оставени по невнимание върху листа. После го сгъна и го сложи в джоба на палтото си. След два часа докладът щеше да бъде предаден, а след още двадесет щеше да е в ръцете на адресата си.

Агент СПИНАКЪР напразно се притесняваше. КГБ имаше заповед да не следи народните депутати. Гардеробиерката прибра листа и по-късно го предаде на човек, чието име не знаеше. Той напусна сградата и отиде в кабинета си. Два часа по-късно листът се намираше у човек, който се качи на полета за Ню Йорк.

— Накъде, докторе? — попита шофьорът.

— Просто карай из града.

— Какво?

— Трябва да поговорим — каза Камински.

— За какво?

— Знам, че работиш за КГБ.

— Докторе — засмя се шофьорът, — аз съм просто шофьор в посолството.

— Медицинският ти картон е подписан от доктор Фьодор Илич Григориев. Той работи в КГБ. Съученици сме. Да продължавам ли?

— Казали ли сте на някого?

— Разбира се, че не.

Шофьорът въздъхна. Е, в крайна сметка не можеше да направи нищо.

— За какво искате да говорим?

— Работиш във външното управление, нали?

Офицерът се почувства като в задънена улица.

— Правилно. Дано наистина имате нещо важно.

— Може би е. Искам от Москва да бъде изпратен специалист. Един от пациентите ми има доста странно белодробно заболяване.

— И какво общо има това с нас?

— Сблъсквал съм се с проблема и преди. Лекувах един пациент от Белоярск. Промишлена авария. Бях повикан там като консултант.

— Да? Какво има в Белоярск?

— Завод за производство на атомно оръжие.

Шофьорът намали скоростта.

— Сериозно ли говорите?

— Може да е нещо друго, но изследванията, които трябва да бъдат направени, са доста специфични. Ако се касае за сирийски ядрен проект, няма да ми окажат необходимата помощ. Имам нужда от консултация с Москва и от апаратура.

— В какъв срок?

— Пациентът може да избяга единствено в земята. Страхувам се, че положението му е безнадеждно.

— Трябва да говоря с резидента, а той ще бъде тук едва в неделя.

— Достатъчно бързо.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Ръсел.

— Благодаря ти, Марвин, но наистина предпочитам да го свърша сам — отвърна Гусн.

— Разбирам. Ако ти трябва нещо, викай.

Ибрахим облече най-дебелите си дрехи и излезе на студа. Снегът валеше силно. Той, разбира се, бе виждал сняг и в Ливан, но никога в такива количества. Бурята бе започнала само преди половин, а вече имаше натрупани повече от три сантиметра. Северният вятър бе най-жестокият, който Ибрахим някога бе изпитвал. Той проникваше отвсякъде и докато измина шестдесетте метра до хамбара, Гусн едва не замръзна. Той чуваше шума от колите по магистралата, но не можеше да види светлините им. Гусн влезе в хамбара през една странична врата и веднага съжали, че вътре няма отопление. Ибрахим обаче си каза много строго, че подобни неща не трябва да влияят на поведението му.

Кашонът, който скриваше устройството от чужди погледи, не бе много здрав и падна лесно. Вътре имаше голяма метална кутия с циферблати и други контролни уреди, която представляваше професионално видеозаписващо устройство. Идеята бе на Гюнтер. Металния корпус пък взеха от сирийската телевизия, която го бе изхвърлила поради подмяна на техниката с по-нова. Металните вратички в корпуса бяха направени като по поръчка. Те позволяваха на Гусн лесно да достигне вакуумната помпа. Той я докосна и установи, че е топла. Измервателният уред, прикачен към бомбата, показваше, че корпусът не е пропуснал никакъв въздух. Това не го изненада — Гусн не бе излъгал покойния Манфред Фром за способностите си на заварчик, — а по-скоро го удовлетвори. Следващата му работа бе проверка на батериите. И трите бяха нови, с никел-кадмий и напълно заредени — точно според предвижданията. Хронометърът се намираше до батериите. Гусн се увери, че той все още не измерва времето до детонацията, и го свери със своя часовник. Един от двата — вероятно този на Ибрахим — бе изостанал с цели три секунди. Това идеално съответстваше на целите му. Трите стъклени чаши, сложени до бомбата, бяха здрави. Това означаваше, че пристанищните докери са работили толкова внимателно, колкото предполагаше Гусн.