Том Клэнси - Всички страхове

— Тридесет и шест — съгласи се Фром и погледна номерата.

После го пое и го сложи на място. Куати, който междувременно се бе приближил, видя, че снопчето пасва идеално. Сръчните ръце на немеца го закрепиха на мястото му. Щом свърши, той се надигна и Гусн погледна.

— Положението е добро — каза Ибрахим поне за стотен път през този ден.

— Съгласен съм — обяви Фром и двамата закрепиха снопчето окончателно.

— Сякаш сглобяват пушка — прошепна Куати на Гюнтер, докато се отдалечаваха от работната маса.

— Не — поклати глава Бок. — По-лошо. Прилича ми на детска играчка.

Двамата мъже се спогледаха и избухнаха в смях.

— Веднага престанете! — обади се раздразнено Фром. — Вършим сериозна работа и имаме нужда от тишина! Следващият сноп. Номер 37.

— Тридесет и седем — отвърна като ехо Гусн.

Бок и Куати излязоха от помещението.

— Сигурно и гледката на раждаща жена не е толкова мъчителна! — измърмори ядосано Куати, щом излязоха отвън.

Бок запали цигара.

— Не е. Знам го от опит. Жените действат по-бързо.

— Разбира се. Тези двамата не са квалифицирани.

Куати отново се разсмя. Скоро веселостта му изчезна и той стана сериозен.

— Жалко.

— Да, наистина. Всички си свършиха работата. Кога?

— Много скоро. — Куати направи пауза. — Гюнтер, ролята ти в плана… е много опасна.

Бок дръпна дълбоко от цигарата си и издуха дима в хладния въздух.

— Планът е мой, нали? Аз знам рисковете му.

— Аз не си падам по самоубийствени планове — забеляза след момент Куати.

— Нито пък аз. Вярно, че е опасен, но се надявам да оцелея. Исмаил, ако копнеехме за спокоен живот, щяхме да работим в кабинети и да не се познаваме. Свързва ни именно опасността и общата мисия. Загубих Петра, дъщерите си, но все още вярвам в мисията. Не твърдя, че имам достатъчно, но то е повече от доста други хора.

Гюнтер погледна към звездите.

— Често си мисля за това как може да се промени светът, приятелю. Не и ако се пазиш от неприятностите. Но именно тихите и смирените се възползват от труда ни. Те говорят колко са нещастни, но нямат кураж да се разбунтуват срещу живота. Ние сме тези, които действат. Ние рискуваме, гледаме опасността в лицето и се жертваме заради другите. Вече е твърде късно да мислим другояче.

— Гюнтер, за мен е още по-лесно. Аз умирам.

— Знам — отвърна той на приятеля си. — Всички сме смъртни. Досега и двамата сме успявали да излъжем смъртта, но в края на краищата победата й е неизбежна и ние няма да я посрещнем в леглото. И двамата сами сме избрали пътя си. Нима можем да се върнем назад?

— Не мога, но да гледаш смъртта в лицето е ужасно.

— Вярно — хвърли цигарата си Гюнтер, — но поне имаме предимството да го знаем. Малките хорица са лишени дори от това. Те си избират да не действат, което означава и да не знаят. Това си е тяхно право. Човек е или вестител на съдбата, или е нейна жертва. Всеки сам прави избора си. Ние сме направили нашия — заключи Бок и поведе приятеля си обратно в помещението.

— Сноп 38! — каза Фром.

— Тридесет и осем — потвърди Гусн.

— Да, комодоре?

— Седни, Хари, трябва да поговорим.

— Екипажът ми е готов. Сонарният отсек само чака заповеди.

Манкузо погледна подчинения си. „Интересно кога — помисли си той — готовността на хората ти се превръща в лъжа?“

— Загрижен съм от големия брой молби за преместване от „Мейн“.

Рикс не се смути.

— Някои от момчетата наистина имаха семейни проблеми. Няма смисъл да задържаме хора, чиито мисли са другаде. И преди ми се е случвало.

„Обзалагам се, че е така.“

— А как е дисциплината? — попита Манкузо.

— Видял си резултатите от упражненията и тренировките ни. Те говорят сами за себе си — отвърна капитан Рикс.

„Хитро копеле си ти.“

— Добре, ще говоря направо, Хари. Спречкал си се с доктор Джоунс.

— Е, и?

— Двамата си поговорихме за това.

— Разговорът ни официален ли е?

— Точно обратното, Хари.

— Чудесно. Този Джоунс е доста добър техник, но май забравя, че се е уволнил от флота като старшина. Ако му се иска да говори с мен като с равен, да се бе постарал да постигне нещо.

— Джоунс е доктор по физика в Калифорнийския технически университет, Хари.

Рикс го погледна изумено.

— Е, и?

— Той е един от най-интелигентните хора, които познавам, и със сигурност най-умният старшина, когото съм срещал.

— Е, ако старшините бяха умни колкото офицерите, щяхме да им плащаме повече.

Арогантността на Рикс разгневи Манкузо.