Том Клэнси - Всички страхове

— А пенсията и останалите привилегии?

— Ще се погрижа лично.

— Добре. Онези проклети писачи в администрацията по цял ден си клатят краката. Обади ми се, ако възникнат проблеми.

— Аз като че ли изчерпих идеите си — продължи полковникът. — Можете ли да продължите разследването по друга линия?

— Все още изграждаме мрежата си във военното им министерство. Предварителните сведения са, че обединена Германия напълно се е отказала от проекта на бившата ГДР — каза Головко. — Има признаци, че американците и англичаните са провели подобни на нашето разследвания и са останали доволни.

— Според мен англичаните и американците не са особено загрижени от евентуалното разработване на ядрено оръжие в Германия.

— Вярно. Ние все пак продължаваме да търсим, но не вярвам да постигнем особени резултати. Смятам, че там няма нищо.

— В такъв случай, Сергей Николаевич, как си обяснявате смъртта на нашия човек?

— Все още не сме сигурни в това, по дяволите!

— Да, сигурно сега работи за аржентинците…

— Полковник, не забравяйте къде се намирате!

— Не съм забравил. Както не съм забравил и факта, че когато някой убие офицер от разузнаването, обикновено има основателна причина за това.

— Но там няма нищо! Поне три разузнавателни служби са се ровили из Германия. Хората ми в Аржентина продължават да работят…

— А, да, кубинците.

— Правилно. Аржентина бе в тяхната зона, но сега вече ще трябва да се оправяме сами.

Полковникът затвори очи. В какво се бе превърнало КГБ?

— Все пак мисля, че не трябва да се отказваме.

— Забележката ти е взета под внимание. Операцията не е прекратена.

Головко не знаеше какво точно трябва да направи сега и по кой път да тръгне. Голяма част от хората му продължаваха да се ослушват и да търсят, но без резултат. Тази ужасна професия така приличаше на полицейската.

Марвин Ръсел прехвърляше наум спестяванията си. Тези хора наистина бяха изключително щедри. Парите, с които бе тръгнал от Америка, все още си стояха почти непокътнати. Той предложи на Куати да ги даде за организацията, но командирът отказа. Сега Марвин носеше куфарче с четиридесет хиляди долара в новички банкноти от по петдесет и двадесет. Щом пристигнеше в Америка, щеше да получи още толкова от някаква лондонска банка. Задачите му бяха доста лесни. Първо трябваше да набави нови документи за себе си и останалите. Това бе детска игра. Ако разполагаше с необходимото оборудване, дори и шофьорските книжки не бяха проблем. А Ръсел имаше достатъчно пари. Щеше да занесе матриците в напълно безопасна къща. Не му беше ясно защо трябва да прави резервация в хотела, щом щеше да осигури къща. Тези хора явно обичаха да усложняват нещата до крайност.

По пътя към летището Марвин спря в едно шивашко ателие. Въпреки войната Бейрут продължаваше да води пълноценен живот. Когато се качи на самолета за Лондон, той вече разполагаше с три чудесни костюма, два от които прибрани в куфара. Косата му бе модерно подстригана, а на краката му се виждаха скъпи обувки.

— Списание, господине? — предложи му стюардесата.

— Благодаря — усмихна се Ръсел.

— Американец ли сте?

— Точно така. Връщам се у дома.

— В Ливан сигурно е доста трудно?

— Да, по едно време стана напечено.

— Нещо за пиене?

— Бих изпил една бира — усмихна се Ръсел.

Вече усвояваше и речника на бизнесмена. Самолетът бе доста празен и стюардесата бе на път да го осинови. „Може би и тенът ми помага за това“ — помисли си Марвин.

— Заповядайте, сър. Ще останете ли дълго в Лондон?

— Страхувам се, че не. Два часа след кацането имам връзка с Чикаго.

— Е, жалко тогава.

Стюардесата явно бе разочарована. „Британците са приятни хора — помисли си Ръсел. — Явно са гостоприемни, както и арабите.“

Последният сноп зае мястото си малко след три часа сутринта. Фром постъпи с него по същия начин. Той го провери грижливо както и първия и го закрепи чак когато бе напълно доволен. После се изправи и се протегна.

— Достатъчно!

— Съгласен съм, Манфред.

— Утре по това време ще сме приключили със сглобяването. Остава ни само около четиринадесет часа работа.

— В такъв случай нека се наспим добре.

На излизане от помещението Гусн смигна на командира. Куати изчака, докато се отдалечат, и се приближи до шефа на охраната.

— Къде е Ахмед?

— Отиде при лекаря, нали помниш?

— Хмм. Кога се връща?

— Утре или вдругиден. Не съм сигурен.

— Много добре. Скоро ще имам специална задача за теб.