Том Клэнси - Всички страхове

Разбира се, малко късмет нямаше да е излишен.

— Основната работа е свършена — каза Фром. — Отсега нататък…

— Да, отсега нататък ще сглобяваме устройството. Виждам, че си направил промени в дизайна?

— Да, има два резервоара за трития. Предпочитам по-кратко впръскване. Механично погледнато, то не е много по-различно. Времето не е фатално, а налягането гарантира правилното функциониране.

— Освен това зареждането на трития става по-лесно — забеляза Гусн. — Сигурно затова си го направил.

— Правилно.

Вътрешността на бомбата наподобяваше полуразглобен извънземен самолет. Или поне така си мислеше Гусн. Имаше ги както прецизността на самолетните части, така и объркването от местата, на които стояха. „Все едно че гледам научнофантастичен филм — помисли си замечтано Гусн… — Но това наистина е фантастика. Или поне беше доскоро.“ Първите общодостъпни публикации за ядреното оръжие бяха дело на X. Дж. Уелс. Това не беше толкова отдавна.

— Командире, ходих при лекаря — каза Ахмед в далечния край на помещението.

— И какво? Все още изглеждаш зле, приятелю — забеляза Куати. — Какво ти има?

— Иска да ме заведе при друг лекар в Дамаск.

Думите не се понравиха на Куати. Но Ахмед воюваше за движението от години. Как можеше да откаже на човек, спасил живота му два пъти? Веднъж Ахмед дори бе препречил пътя на куршума със собственото си тяло.

— Знаеш, че работата ни тук е…

— Командире, преди да проговоря за това място, ще умра. Въпреки че не знам нищо за това… за този проект. Първо ще умра.

Куати не се съмняваше в думите на Ахмед, пък и сам знаеше какво е да си сериозно болен в разцвета на силите си. Не можеше да откаже на боеца си медицинска помощ, след като сам посещаваше лекаря редовно. Нима в противен случай Ахмед щеше да го уважава?

— Ще изпратя още двама други с теб. Ще ги избера лично.

— Благодаря ти, командире. Извинявай, че се показвам толкова слаб.

— Слабост? — сграбчи го за рамото Куати. — Та ти си най-силният измежду нас. Ще ми трябваш скоро и при това здрав. Утре заминаваш.

Ахмед кимна и се отдалечи, объркан и засрамен от болестта си. Той знаеше, че командирът му няма да живее още много. Сигурно бе болен от рак. Толкова често посещаваше лекаря, че не можеше да е друго. Но каквото и да бе, командирът не се съобразяваше с него. Той бе храбър човек.

— Ще спрем ли за през нощта? — попита Гусн.

Фром поклати отрицателно глава.

— Не. Хайде да поработим още час-два, докато сглобим гнездото на експлозивите. Трябва да успеем да направим поне част от него, докато вее опи не сме много изморени.

Двамата вдигнаха погледи и видяха, че Куати приближава.

— Все още ли се движите по график?

— Хер Куати, каквито и намерения да имате, ще бъдем готови един ден по-рано. Ибрахим ни го спести с работата си по експлозивите.

Фром вдигна едно от малките шестостенни блокчета. Взривателите вече бяха по местата си, а жиците стърчаха от тях. Фром погледна към двамата араби, наведе се и постави първото блокче на мястото му. После прикачи към жицата картонче с номер и я остави в кутия с няколко прегради. Гусн на свой ред свърза другия край на жицата с клема, като три пъти провери дали нейният номер съответства на номера на картончето. Фром го наблюдаваше. Електрическите детайли бяха проверени предварително. Не можеха да ги изпробват отново. Първата част от бомбата вече бе готова.

— Казах каквото имам да казвам, Барт — обърна се към него Джоунс по пътя за летището.

— Толкова ли е зле?

— Екипажът го мрази. Подготовката, през която са преминали, не им помага особено. Самият аз бях там. Бях заедно с момчетата от сонарния му екип в тренировъчната зала. Той също бе с нас. Не ми се иска да работя с него. Той почти ми крещеше.

— Оо — учуди се Манкузо.

— Да, той каза нещо, с което не бях съгласен — нещо напълно погрешно, капитане. Аз му обърнах внимание и само да беше видял реакцията му. По дяволите, помислих си, че ще получи удар или нещо такова. А не беше прав, Барт. Лично аз бях изготвил лентата. Той ругаеше хората си, че не са проследили нещо, което просто не съществуваше на записа. Бях подготвил един от малките си номера, но те не се хванаха. Той обаче се върза и започна да сипе гръм и мълнии върху главите им. Момчетата му са добри. Апаратурата — също. Той не знае как да я използва, но обича да виси над главите им. Както и да е. Когато излезе, те започнаха да говорят. Но той не прави труден само техния живот. Чувам, че инженерите му се побъркват само и само да доставят удоволствие на този клоун. Вярно ли е, че са подобрили постижението си в ПССР?