Том Клэнси - Всички страхове

И какво правеше Джак през цялото това време? Кети веднъж завинаги бе приела условието, че не трябва да го пита. Но какво наистина правеше. Може би се забавляваше? Или пък флиртуваше с някоя знойна агентка. Както по филмите. Ето го, седнал в някакъв сумрачен екзотичен бар. Чака срещата с друг агент. После нещата се навързват…

Кети се настани пред телевизора и отпи малка глътка от чашата си, но едва не я изплю. Не беше свикнала да пие бърбъна чист.

„Всичко това е грешка.“

Сякаш в мозъка й бе избухнала война. От една страна силите на доброто, а от друга — на злото. Или може би силите на наивността и реализма? Кети не знаеше. Бе твърде потисната, за да прецени.

„Е, поне това не е от значение. Не и тази вечер.“ Тя бе в цикъл и дори Джак да поискаше — което сигурно нямаше да направи, — тя щеше да откаже. Пък и защо да иска, щом си го получаваше другаде? И защо в такъв случай Кети трябваше да казва „да“? Защо да го търпи? Защо да бъде втора цигулка?

Тя отново отпи от бърбъна, но този път по-внимателно.

„Трябва да се посъветвам. Да поговоря с някого. Но с кого?“

„Може би с Берни“ — реши тя. На Берни можеше да се довери. Още при първата им среща. След два дни.

— Смятам, че това ще реши нещата в предварителните мачове.

— Разбира се, шефе — отвърна треньорът. — Какво става в Пентагона, Денис?

— Не ми е толкова весело, колкото на теб, Пол.

— Е, това вече е въпрос на личен избор. Да се забавляваш или да вършиш важни дела.

— Добре ли са всички?

— Да, сър! За този етап на сезона се намират в отлично състояние. Тази седмица всички ще са на крака. Иска ми се отново да се срещнем с „Викингите“.

— На мен също — отвърна министърът на отбраната Банкър от кабинета си. — Мислиш ли, че този път ще се справим с Тони Уилис?

— Със сигурност ще опитаме. Все пак той е чудесен, нали? Не съм виждал по-добър спринт още от времето на Гейл Сайърс. Опазването му е дяволски трудно.

— Да не мислим чак толкова напред. Просто искам след няколко седмици да съм в Денвър.

— Ще ги смачкаме по ред на номерата, Денис. Но все още не зная с кого точно ще играем. Предпочитам Лос Анджелис. С тях ще се справим лесно — увери го треньорът. — После ще се изправим срещу Маями. Там ще ни бъде по-трудничко, но можем да ги победим.

— И аз мисля така.

— Сега ще погледам малко видеозаписи.

— Добре. Само недей да забравяш — по ред на номерата, но още три победи.

— Ти само кажи на президента да дойде в Денвър. Аз ще го посрещна там. Това е годината на Сан Диего. „Кавалеристите“ ще бъдат на върха.

Дубинин наблюдаваше как докът се пълни с вода след отварянето на шлюзовете. „Адмирал Лунин“ бе готов. Новият сонар бе монтиран в капкообразния обтекател на хоризонталния рул. Седемлопатъчният винт бе прегледан и излъскан. Корпусът бе старателно изкърпен. Лодката му бе готова за поредното си плаване.

Екипажът също. Дубинин се бе освободил от осемнадесетте срочнослужещи моряци и ги бе заменил с осемнадесет офицери. Радикалното съкращаване на съветския подводен флот бе оставило доста хора без работа. Ако уволнените офицери се бяха върнали в цивилния живот, където и без това нямаше място за тях, загубата щеше да бъде голяма. Затова ги привлякоха отново и ги зачислиха като технически експерти към останалите подводници. Сега хидроакустичното отделение на „Адмирал Лунин“ щеше да се състои почти само от офицери — двамата мичмани щяха да се грижат за поддръжката. Така че в хидроакустичния пост на Дубинин щяха да седят само експерти, които се разбираха учудващо добре. Съветският клас „Акула“ разполагаше с изключително добри за руските стандарти условия. Новите членове на каюткомпанията вече бяха инструктирани за мисията на лодката и за това, което вече бе направила — „вероятно бе направила“, поправи се Дубинин — при предния си курс. Това сякаш събуди спортната им злоба. За един подводничар нямаше по-голямо изпитание. Щяха да дадат всичко от себе си, за да го постигнат.

Дубинин бе в същото настроение. По време на ремонта той извърши чудеса. Разбира се, не без помощта на директора на корабостроителницата и на собствения си богат опит. Всички койки бяха подменени. Корабът бе излъскан до блясък и прясно боядисан в приятни светли цветове. Дубинин говори с местните доставчици и осигури най-добрата възможна храна. Добре храненият екипаж бе доволен от службата, а освен това хората се отблагодаряваха на командир, който се грижи за тях. Именно такъв бе новият подход в съветската армия. Валентин Борисович Дубинин бе учил занаята от най-добрия учител в съветския флот и твърдо вярваше, че ще стане новият Марко Рамиус. Разполагаше с най-добрата лодка, с най-добрия екипаж и на това плаване щеше да установи нови стандарти за съветския тихоокеански флот.