Том Клэнси - Всички страхове

„Коледата можеше да мине и по-добре“ — мислеше си Райън на бюрото в кабинета си. Но се случи в средата на седмицата, което означаваше двуседмичен престой у дома на хлапетата. Означаваше, че Кети трябваше за малко да се откъсне от работата си, а това не й се нравеше. Тя обичаше професията си. Въпреки че бе добра майка и обожаваше децата си, доктор Карълайн Райън мразеше да се откъсва често от „Хопкинс“ и пациентите. „Честно казано, Кети не е в много добро положение“ — призна пред себе си Джак. Тя също бе професионалистка, при това чудесна, а поемаше всички грижи по децата, докато той и за минута не се откъсваше от работата си. Но, от друга страна, имаше хиляди очни хирурзи. Дори неколкостотин професори по очна хирургия. А заместник-директорът на Централното разузнаване бе само един и това бе неоспорим факт. Вероятно не много справедлив, но факт.

„Е, няма да навреди, ако при това успея да свърша и нещо друго“ — каза си той. Не трябваше да позволява на Елизабет Елиът да се оправя с онзи проклет журналист. Не че от Маркъс Кабът можеше да се очаква нещо друго, но все пак. Директорът си бе чистокръвен търтей и нищо повече. Харесваше лаврите на поста си, но не правеше нищо. Райън вършеше по-голямата част от работата, не получаваше никакво признание и обираше калая. Може би положението му щеше да се промени? Мексиканската операция бе изцяло под негов контрол. Той я бе иззел от оперативния отдел и щеше да обере лаврите й, пък да става каквото ще. Може би тогава нещата щяха да потръгнат. Той взе документите по операцията и реши да провери всеки отделен детайл. Да се застрахова срещу всяка случайност. Тази операция щеше да стане и Джак щеше да накара онези мухльовци от Белия дом да го уважават.

— Заминавай в стаята си — извика Кети на малкия Джак.

Думите й бяха едновременно заповед и признание за слабост. Тя излезе от стаята, а в очите й напираха сълзи. Постъпваше глупаво. Крещеше на децата, вместо да го стори със съпруга си. Но как? Какво можеше да каже? Ами ако… ами ако беше истина? Тогава какво? Тя не спираше да си повтаря, че не може да е истина, но сама не си вярваше. Нима имаше друго обяснение? Джак никога в живота си не се бе провалял. Тя с гордост си спомняше как съпругът й рискува живота си, за да спаси нея и децата им. Тогава бе ужасена. В гърлото й имаше заседнала буца. А Джак се приближаваше към въоръжените мъже, заложил живота си в замяна на техните. Нима човек, способен на подобно нещо, можеше да предаде жена си? Нямаше логика.

Но нима съществуваше друго обяснение? Нима вече не го привличаше? Ако не, тогава защо? Не беше ли достатъчно хубава? Не правеше ли всичко — а дори и повече, — което се очаква от една съпруга? Не й стигаше отблъскването му, ами трябваше да понася и мисълта, че силите и страстите на Джак носят щастие на някаква непозната с евтин парфюм.

Трябваше да го предизвика. Да свали картите. Да разбере.

„Как?“ — запита се тя. Ето това беше въпросът. Можеше ли да го обсъди с някого в „Хопкинс“… може би с психиатър? Да получи професионален съвет?

И да рискува да се разчуе? Да рискува всички да разберат? Карълайн Райън, професор, хубавата, умна Кети Райън не може да задържи собствения си съпруг. „Къде, мислиш, е сбъркала?“ — щяха да шепнат приятелките й в нейно отсъствие. Разбира се, всички щяха да казват, че грешката не може да е нейна. След това обаче щяха да дойдат обърканите погледи и неизречените въпроси. Какво е можела да направи? Защо не е забелязала признаците? Защото в крайна сметка проваленият брак е общо дело, пък и Джак не бе човек, който се занася по чужди жени, нали? „Объркването ще бъде най-лошото нещо, което ми се е случвало“ — помисли си тя и за момент забрави другите доста по-страшни неща, които бе преживяла.

Просто нямаше смисъл. Не знаеше какво да прави, въпреки че разбираше безсмислието на бездействието. То като че ли бе най-лошо от всичко. Дали бе клопка? Имаше ли избор?

— Какво става, мамо? — попита Сали с куклата си в ръце.

— Нищо, миличко, просто остави мама за момент сама. Става ли?

— Джак казва, че съжалява, и пита дали може да излезе от стаята.

— Да, ако обещае, че ще слуша.

— Добре — каза Сали и затича към стаята си.

„Нима всичко е толкова просто?“ — запита се Кети. Можеше да му прости почти всичко. „Ами това?“ Не, защото не искаше да му прощава. Тук ставаше въпрос за нещо повече от гордост. Тук ставаше въпрос за децата, а те имаха нужда от баща. Кое бе по-важно? Гордостта й или нуждите им? От друга страна, какъв дом щеше да е този, в който мама и татко не се разбираха? Не беше ли по-лошо? В крайна сметка винаги можеше да си намери…