Том Клэнси - Всички страхове

— Ние сме стари приятели — усмихна се той, за да подсили думите си. — Мога ли да го изненадам?

Жената се поколеба за момент, но добрите обноски явно надделяха.

— Моля, заповядайте.

Бок изчака в гостната и един бърз поглед му даде да разбере, че е преценил обстановката правилно. Но причината за това го разтърси. Обзавеждането на стаята му напомняше собствения му апартамент в Берлин. Същите ръчно изработени мебели, които преди години изглеждаха толкова добре на фона на стоките, достъпни за гражданите на бившата Германска демократична република. Сега обаче те не впечатляваха. „Може би причината е в мерцедеса, който карах“ — каза си Бок, докато се вслушваше в приближаващите се стъпки. Но не. Причината бе в праха. Фрау Фром не почистваше дома си, както подобава на всяка съвестна немска Hausfrau 70 70 Hausfrau (нем.) — домакиня. — Бел.прев. . Сигурен знак, че се е случило нещо ужасно лошо.

— Да? — обърна се към него доктор Манфред Фром още преди да е познал човека в гостната си. — Оо, колко се радвам, че те виждам.

— Чудех се дали все още помниш стария си приятел Ханс — цъкна с език Бок и протегна ръка. — Доста вода изтече, Манфред.

— Наистина не съм те виждал отдавна, Junge 71 71 Junge (нем.) — момче. — Бел.прев. . Заповядай в кабинета ми. Двамата мъже влязоха в стаята, следвани от изпитателния поглед на фрау Фром. Доктор Фром затвори вратата след себе си и едва тогава заговори:

— Съжалявам за жена ти. Това, което се случи, е ужасно.

— Вече е минало. Как се справяш?

— Нима не си чул? Зелените ни съсипаха. Вече сме пред закриване.

По документи доктор Манфред Фром бе заместник-директор на атомната електроцентрала „Лубмин-Норд“. Тя бе построена двадесет години по-рано и оборудвана със съветските реактори ВВЕР-230. Колкото и примитивна да беше, екипът от немски експерти успяваше да осигури правилната експлоатация. Както и всички съветски електроцентрали от този период, реакторът й произвеждаше плутоний. Но за разлика от Чернобилската електроцентрала в немската се вземаха по-големи мерки за сигурност. Тя не бе нито много ефикасна, нито пък напълно безопасна, но произвеждаше материал за ядрено оръжие плюс 816 мегавата електроенергия, осигурявани от двата й функциониращи реактора.

— Зелените — повтори тихо Бок. — Значи те.

Партията на зелените бе естествена последица на немския национален дух, който, от една страна, уважаваше всякаква растителност, докато, от друга, усилено се опитваше да я унищожи. Основана от фанатични привърженици на движението за защита на околната среда, тя се бореше упорито и бе създала много проблеми и на комунистическия блок. Но макар и зелените да не бяха успели да предотвратят разполагането на ядрено оръжие с голям обсег на действие — което по-късно бе съкратено, — те сега твърде умело превръщаха територията на бившата ГДР в политически ад. Замърсяването в източните провинции преследваше зелените като натрапчив кошмар. Затова първи в списъка им фигурираха атомните електроцентрали, които според тях бяха „чудовищно несигурни“. Бок си припомни, че върху зелените никога не бе упражняван истински политически контрол. Партията никога нямаше да стане водеща сила в Германия и в момента бе използвана от същото това правителство, с което само преди години воюваше. Тогава зелените тръбяха срещу замърсяването на Рур и Рейн от заводите „Круп“ и разполагането на натовски ядрени оръжия във ФРГ. Сега пък нападаха източните провинции по-ожесточено, отколкото някога Барбароса бе тръгвал срещу светите земи. Постоянните им натяквания за бъркотията, царяща в Източна Германия, гарантираха, че социализмът няма скоро да се върне там. Поведението им караше двамата мъже с основание да се питат дали зелените от самото начало не са били прикрити капиталисти.

Последната среща между Бок и Фром бе отпреди пет години. Фракция „Червена армия“ имаше идеята да извърши саботаж в един от западногерманските ядрени реактори и се нуждаеше от експертен съвет как да го направи най-добре. Планът им бе провален в последната минута, въпреки че обществеността никога не научи за това. Шумът около успеха на немската полиция щеше да заплаши съществуването на немската ядрена индустрия.

— Спряха ни окончателно преди по-малко от година. Сега ходя там само три дни в седмицата. Замениха ме с „технически експерт“ от Запада. Той, разбира се, не ми позволява да го „съветвам“ — обясни Фром.

— Не всичко е загубено, Манфред — каза Бок. Освен всичко друго Фром бе участвал като главен инженер в най-надеждния от всички военни проекти на Ерих Хонекер. Макар и съюзници в световното социалистическо братство, руснаците и немците никога не станаха истински приятели. Кървавите битки между двете нации датираха още отпреди десет века. А имаше и друго: докато немците все пак записаха известни успехи в социализма, то руснаците се бяха провалили напълно. В резултат на всичко това източногерманската армия никога не достигна числеността и стандартите на западните си сънародници. Руснаците до последно се страхуваха от немците, дори и от тези, които бяха социалисти. Именно заради това съгласието им за обединението на Германия изненада мнозина. Ерих Хонекер бе сметнал руското недоверие за стратегически ход и бе решил да се застрахова, като запази за себе си част от плутония, произведен в Грайфсвалд и на други места. Макар и никога да не бе имал шанс да приложи знанията си на практика, Манфред Фром разбираше от атомни бомби не по-малко от руските и американските си колеги. В крайна сметка събираният десет години плутоний бе предаден на руснаците като последен марксистко-ленински жест. Разбира се, тук помогнаха и страховете, че ФРГ може да се добере до ядрения материал. Благородният жест обаче бе посрещнат с ожесточени обвинения от руска страна. Толкова ожесточени, че останалият плутоний въобще не им бе предаден. Така че връзките на Фром и колегите му със Съветския съюз вече не съществуваха.