Том Клэнси - Дълг на честта

Първоначалният удар бе достатъчен, за да събори всички на колене, и сега тайните агенти бяха на ръба на паниката. Първото инстинктивно действие на Райън беше да грабне най-малката си дъщеря, след което повали останалите от семейството си на пода и ги покри с тялото си. Едва успя да залегне, когато нещо го накара да погледне назад, към северната част на тунела. Оттам дойде шум и секунда по-късно се появи приближаваща се оранжева огнена стена. Нямаше време дори да каже нещо. Той натисна главата на жена си надолу, а после още две тела паднаха върху им и ги покриха. Времето му стигна само колкото да погледне пак към напредващите пламъци…

… над главите им огненото кълбо вече бе изчерпало запаса от кислород. Растящият като гъба облак се извиси нагоре, като сам създаде микробуря и изсмука навън въздуха и керосиновите пари от сградата, чиито обитатели той вече беше убил…

… те спряха на по-малко от тридесет метра, след което се отдръпнаха толкова бързо, колкото преди малко се приближаваха, и през тунела за миг профуча ураган, носещ се в обратна посока. Една врата, изтръгната от пантите си, се наклони към тях, но падна встрани. Малката Кейти пищеше от ужас и болка, причинена от цялата тази тежест върху й. Очите на Кати бяха широко отворени и втренчени в съпруга й.

— Движение! — извика преди всички Андреа Прайс, при което агентите вдигнаха всички членове на семейството и ги понесоха или повлякоха към съседната сграда, оставяйки двамата парламентаристи да ги настигнат сами. Това им отне по-малко от минута, а сетне специален агент Прайс отново изпревари останалите: — Господин президент, добре ли сте?

— Какво, по дяволите… — Райън се огледа и отиде при децата си. Дрехите им бяха раздърпани, ала иначе изглеждаха добре. — Кати?

— Нищо ми няма, Джак. — После тя прегледа малките, както направи някога и в Лондон. — Добре са. А ти?

Последва оглушителен трясък, от който земята потрепери, и Кейти Райън пак изпищя.

— Прайс вика Уолкър — каза в микрофона си агентът. — Прайс вика Уолкър… Нека някой се обади веднага!

— Прайс, тук ТРЕТИ СТРЕЛЕЦ. Всичко отиде по дяволите, току-що рухна и сводът. ФЕХТОВАЧА добре ли е?

— Какво, по дяволите, беше това? — каза задъхано Сам Фелоус, застанал на колене. Прайс нямаше време дори да чуе въпроса.

— Да. ФЕКТОВАЧА, ХИРУРГЪТ и… Мамка му, още не сме им дали кодови имена. Децата са… Тук всички са добре. — Дори тя съзнаваше, че преувеличава. Въздухът около тях все още се движеше и се всмукваше от тунела, за да поддържа пламъците в сградата на Конгреса.

Агентите вече възвръщаха хладнокръвието си. Оръжията още бяха в ръцете им и ако в този момент в коридора се появеше дори някой портиер, той можеше да загуби живота си, обаче един по един те си поеха дълбоко въздух и се поотпуснаха, като същевременно се мъчеха да се съсредоточат върху онова, за което ги бяха обучавали.

— Насам! — обади се Прайс и ги поведе, стиснала пистолета с две ръце. — ТРЕТИ СТРЕЛЕЦ, докарайте кола пред югоизточния изход… веднага!

— Разбрано.

— Били, Франк, заемете позиции! — заповяда Прайс.

Джак досега не смяташе, че тя е старшият агент в отряда, но двамата мъже не оспорваха командата й. Те се затичаха към края на коридора. Трент и Фелоус просто наблюдаваха и подканваха останалите с жестове да продължат напред.

— Чисто е! — обяви телохранителят с автомата „Узи“ от края на коридора.

— Добре ли сте, господин президент?

— Чакай малко, ами…

— СКАЧАЧА е мъртъв — отвърна простичко Прайс. Останалите агенти бяха чули същия разговор по радиостанциите си и бяха образували изключително стегнат пръстен около шефа си. Райън пък го бе пропуснал, така че още беше объркан и се мъчеше да влезе в течение с нещата.

— Отвън ни чака един пикап „Събърбън“! — извика Франк. — Да вървим!

— И така, сър, процедурата изисква да ви измъкнем моментално. Моля да ме последвате — каза Андреа Прайс и наведе съвсем малко оръжието си.

— Чакай, чакай, какво искаш да кажеш? Че президентът…

— ТРЕТИ СТРЕЛЕЦ, тук Прайс. Има ли вероятност някой да се е измъкнал?

— Никаква, Прайс. Никаква — повтори снайперистът.

— Господин президент, трябва да ви отведем на безопасно място. Последвайте ме, моля ви.

Оказа се, че огромните пикапи са два. Джак бе отделен насила от семейството си и натикан в първия.

— Ами семейството ми? — настоя за отговор той и тогава видя оранжевата клада, била само преди четири минути централното седалище на американското правителство. — О, Боже мой…