Том Клэнси - Дълг на честта

— Тате, какво значи това? Ще продължим ли да ходим в същото училище? — попита Сали от обърнатата назад седалка на лимузината.

Кати се зае да отговори, защото този беше един от въпросите за майки:

— Да, и даже ще имате личен шофьор.

— Страхотно! — реши малкият Джак.

Баща им го гризяха съмнения, както обикновено ставаше, след като вземеше важно решение, макар да знаеше, че е прекалено късно за това. Кати се вгледа в лицето му, прочете мислите му и се усмихна.

— Джак, ще е само за няколко месеца, и после…

— Знам. — Съпругът й кимна. — Винаги мога да поработя върху уменията си в голфа.

— Можеш и най-сетне да преподаваш. Ето какво искам да правиш. От това имаш нужда.

— Значи да не се връщам към банкерството?

— Изненадана съм, че издържа толкова време там.

— Ти си очен касапин, не психиатър.

— Ще си поговорим по въпроса — рече професор Райън и оправи рокличката на Кейти. Блазнеше я именно уговорката за единадесетте месеца. След този пост той никога повече нямаше да се върне на държавна служба. Какъв хубав подарък им поднесе президентът Дърлинг.

Служебната кола спря пред административната сграда, намираща се в съседство с Конгреса. Отпред нямаше тълпи, като се изключеше част от персонала, излизащ в момента от зданието. Десет тайни агенти държаха под око тях и всичко наоколо, докато други четирима въведоха семейство Райън в сградата. Ал Трент стоеше на страничния вход.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Ами…

— След като бъдеш одобрен, ще те заведем да положиш клетва, а после ще заемеш мястото си зад президента, до председателя на Долната камара — поясни Сам Фелоус. — Идеята е на Тиш Браун. Ще стане добре.

— Предизборно театралничене — отбеляза Джак невъзмутимо.

— Ами ние? — поинтересува се Кати.

— Хубава семейна картинка — разсъждаваше Ал на глас.

— Не зная защо се вълнувам чак толкова — промърмори Фелоус с най-добродушния си тон. — Сега вече ноември ще ни дойде нанагорно. Сигурно изобщо не ти е хрумнало, нали?

— Съжалявам, Сам, не е — отвърна Джак със смутена усмивка.

— Този бордей бе първият ми кабинет — каза Трент и отвори една врата на приземния етаж към свързаните канцеларии, които беше използвал в продължение на десет мандата. — Пазя си го за късмет. Моля, седнете и се отпуснете.

Един от помощниците му донесе безалкохолни и лед под зорките погледи на телохранителите на Райън. Андреа Прайс пак се заигра с децата. Изглеждаше непрофесионално, ала не беше. Децата трябваше да се чувстват добре с нея и тя вече бе поставила едно добро начало.

Колата на президента пристигна без инциденти. Ескортът му го преведе до кабинета на председателя на Долната камара, разположен в съседство със залата. Там той прегледа речта си отново. ЖАСМИН, или госпожа Дърлинг, придружена от своята лична охрана, взе асансьора до официалния балкон. По това време залата се бе напълнила наполовина. Сега не беше прието хората да закъсняват, защото така е модно: може би единственият такъв случай за членовете на Конгреса. Повечето от тях се събираха на малки групички от приятели и влизаха по партии, а местата бяха разделени от една съвсем реална, макар и невидима линия. Останалата част от правителството щеше да дойде по-късно. Всичките девет съдии на върховния съд, всички членове на кабинета, които се случиха в града (двама ги нямаше), и обединените началник-щабове в техните накичени униформи бяха отведени до първия ред. Следваха шефовете на независимите служби. Бил Шоу от ФБР. Председателят на Федералния резервен фонд. Най-сетне, под нервните погледи на охраната и обичайното крякане на протежетата на политиците, всичко бе готово навреме, както като че ли ставаше винаги.

Седемте телевизионни мрежи прекъснаха програмите си. Водещите се появиха, за да съобщят, че обръщението на президента ще започне, с което информираха зрителите, че могат да отидат до кухнята и да си направят сандвичи, без да изпуснат нищо.

Пазителят на парламентарната зала, човек на една от най-превъзходните служби в страната, давани по политически причини (с хубава заплата и никакви реални задължения), измина половината пътека и изпълни единствената си общоизвестна функция с обичайния си гръмовен глас:

— Господин председател, президентът на Съединените щати.

Роджър Дърлинг влезе в залата и тръгна по пътеката между банките, като се спираше за кратки ръкостискания, пъхнал червената кожена папка под мишницата си. В нея имаше обикновено копие на речта му, в случай че механизмът, движещ текста пред камерата, се счупеше. Ръкоплясканията бяха оглушителни и искрени. Даже хората от опозицията оценяваха, че Дърлинг изпълни обещанието си да спазва, покровителства и брани конституцията на САЩ, и колкото и мощна сила да беше политиката, в залата все още се срещаха чест и патриотизъм, особени в такова време. Президентът се изкачи на своето място на подиума и дойде време председателят на Долната камара да изпълни официалното си задължение: