Том Клэнси - Дълг на честта

— За какво? — поинтересува се Дърлинг, като се чудеше дали още някой проблем няма да се стовари на главата му.

— Убийство — отвърна откровено Райън. — По прищявка на съдбата баща ми се е занимавал с делото по времето, когато аз учех в колежа. Хората, които е убил, са си го заслужили…

— Това не е хубава гледна точка. Даже да е било така.

— Заслужили са си го. — Невстъпилият още в длъжност вицепрезидент разясни случая за две-три минути. Вълшебната думичка беше „наркотици“ и скоро тя накара президентът да кимне.

— А оттогава насам?

— Оттогава е един от най-добрите оперативни служители, които сме имали. Той е човекът, пипнал Куати и Госн в Мексико.

— Той ли е?

— Да, сър. Той заслужава да си получи името обратно.

— Добре. Ще се обадя на министъра на правосъдието и ще видим дали можем да го уредим безшумно. Да желаеш някакви други услуги? — попита президентът. — Знаеш ли, усвояваш политиката доста бързо за аматьор. Между другото, добре се справи с медиите тази сутрин.

Райън прие комплимента с кимване и добави:

— Адмирал Джексън. Той също свърши хубава работа, но флотът сигурно ще му се отблагодари.

— Малко внимание от президента не е навредило на ничия военна кариера. Бездруго искам да се срещна с него. Все пак си прав. Това, дето прелетя до островите, за да се срещне с тях, беше много проницателен ход.

— Никакви загуби и много поразени цели — докладва Чембърс. Защо ли този факт не го радваше?

— Ами подводниците, които потопиха „Шарлот“ и „Ашвил“? — полюбопитства Джоунс.

— Ще попитаме, когато му дойде времето, ала вероятно сме ударили поне едната. — Преценката бе статистическа, обаче правдоподобна.

— Поздравления, Рон — рече Манкузо.

Джоунс изгаси цигарата си. Сега трябваше пак да се откаже от навика си. Сега също така разбра какво представлява войната и благодари на Бога, че никога не е трябвало да воюва истински. Може би военната игра беше само за деца. Той обаче изигра своята роля, вече знаеше как стоят нещата и ако имаше късмет, никога нямаше да му се наложи да стане свидетел на друга война. Винаги щеше да има китове, които да следи.

— Благодаря, капитане.

— Един от самолетите ни 747 има доста сериозна механична повреда — обясни Сато. — Ще бъде в ремонт три дни. Трябва да излетя за „Хийтроу“, за да го сменя. Друг „Боинг“ 747 ще заеме мястото ми по маршрута над Тихия океан. — С тези думи той му подаде плана за полета.

Канадският служител, отговарящ за въздушния трафик, му хвърли бегъл поглед.

— Пасажери?

— Не, няма да има пътници, обаче ще ми трябва пълен резервоар с гориво.

— Надявам се, че компанията ви ще плати за него, капитане — подхвърли чиновникът с усмивка. Той написа одобрението си под плана, запази копие от него за архива си и върна другото на пилота. После хвърли последен поглед на формуляра. — Южен курс? Той е по-дълъг с осемстотин километра.

— Не ми харесва прогнозата за времето — излъга Сато. Не му беше много трудно. Такива хора рядко оспорваха инстинкта на пилотите за времето. Този не правеше изключение.

— Благодаря ви. — Бюрократът се зарови пак в документите си.

Един час по-късно Сато стоеше Под самолета си. Той се намираше в хангар на канадските авиолинии, а мястото му на терминала беше заето от друг международен полет. Не бързаше с подготвянето на големия самолет за път и проверяваше за течове, разхлабени нитове, спаднали гуми и изобщо за всякакви нередности (процедурата се наричаше „хангарна треска“), ала не забеляза нищо. Вторият пилот бе вече на борда, раздразнен от непредвидения полет, който трябваше да предприемат, въпреки че той означаваше три-четири дни, прекарани в Лондон — град, известен с многото авиатори от различни националности. Сато завърши обиколката си и се качи в самолета, като първо мина през бордовата кухня.

— Всичко ли е готово? — попита той.

— Списъкът от процедурите преди полета е готов, готовност за съставяне на предстартов списък — рапортува мъжът точно преди ножът за пържоли да проникне в гърдите му. Очите му бяха разширени по-скоро от шок и изненада, отколкото от болка.

— Много съжалявам, че трябваше да направя това — каза му Сато с мек глас. След това се пристегна с предпазния колан на лявата седалка и започна запалването на двигателите. Наземният екип беше твърде далеч, за да вижда в пилотската кабина, и не би могъл да знае, че само един от двамата мъже вътре е жив.

— Кулата на Ванкувър, тук полет на японските авиолинии пет-нула-нула. Искам разрешение за придвижване до мястото за излитане.