Том Клэнси - По заповед на президента

Сякаш Бенедикт Мкуза бе прокълнат от самия Аллах — нещо, което Мауди знаеше, че не е вярно, защото Аллах беше Бог на Милостта, Който не измъчваше целенасочено младите и невинните. По-точно бе да се каже, че така му е било писано, но това едва ли беше по-милостиво за пациента или родителите му. Те седяха до леглото на момчето, облечени в защитни престилки, и гледаха как техният свят загива пред очите им. Детето страдаше — всъщност бе в ужасна агония. Части от тялото му вече бяха мъртви и гниеха, докато сърцето му все още се опитваше да изпомпва кръв към мозъка. Единственото друго нещо, което можеше да причини това на човешкото тяло, беше подлагането на силна йонизираща радиация. Ефектът бе почти същият. Отначало един по един, после по двойки, след това на групи и накрая всички едновременно, вътрешните органи загиваха. Момчето вече беше прекалено слабо, за да повръща, но кръвта се отделяше през другия край на гастроинтестиналния му тракт. Единствено очите донякъде се доближаваха до нормалното, макар че и в тях имаше кръв. Тъмни, млади очи, тъжни и неразбиращи, очи, които не можеха да възприемат това, че един едва-що започнал живот вече завършва. Детето гледаше родителите си в очакване да му помогнат, както винаги през неговите осем години. Стаята миришеше на кръв, пот и други телесни течности и лицето на момчето ставаше все по-далечно. То лежеше неподвижно и като че ли бавно се стапяше. Доктор Мауди затвори очи и прошепна искрена молитва за момчето, което в края на краищата беше просто момче и макар че не изповядваше исляма, все пак бе религиозно, Божие създание, лишено от достъп до думите на Пророка. Аллах беше свръхмилостив и определено щеше да прояви милост към това момче, като го прибере в Рая. И най-добре да го стореше бързо.

Ако аурата можеше да е черна, тази бе такава. Смъртта сантиметър по сантиметър обгръщаше малкия пациент. Болезненото му дишане ставаше все по-плитко, отправените към родителите му очи спряха да се движат и агонизиращите потръпвания на крайниците се спускаха все по-надолу. Вече се движеха, и то съвсем слабо, само пръстите на ръцете му, докато накрая и те спряха.

Застанала зад майката и бащата, сестра Мария Магдалина постави ръце върху раменете им. Доктор Мауди се приближи и допря стетоскопа до гърдите на пациента. Чуваше се някакъв шум, къркорене и тихи разкъсвания, докато некрозата унищожаваше тъканите — ужасяващо динамичен процес. Сърцето обаче беше замлъкнало. Той вдигна поглед.

— Мъртъв е. Много съжалявам. — Можеше да прибави, че за еболата тази смърт е дошла като милост или поне така твърдяха книгите и статиите. За първи път се сблъскваше пряко с вируса и той се бе оказал наистина ужасен.

Родителите се държаха. Знаеха вече повече от ден — достатъчно време, за да го възприемат, и недостатъчно, за да преодолеят шока.

Трупът на Бенедикт Мкуза щеше да бъде изгорен, а заедно с него и вирусът. Телексът от Атланта беше категоричен. Много лошо.

Върволицата най-после свърши и Райън раздвижи пръсти. Обърна се и видя жена си да разтрива ръката си и дълбоко да си поема дъх.

— Да ти донеса ли нещо? — попита Джак.

— Нещо безалкохолно. Утре сутринта имам две операции. — Все още не бяха измислили удобен начин да откарват Кати на работа. — На колко такива приема ще трябва да присъстваме?

— Не знам — призна президентът, макар да знаеше, че графикът е изработен за месеци напред и че по-голямата част от програмата му ще трябва да остане непроменена въпреки неговото желание. С всеки следващ ден той все повече се удивляваше, че хората се стремят към този пост — с него вървяха толкова много извънредни задължения, че едва можеха да се изпълняват. Но именно извънредните задължения бяха същината на този пост. Просто бяха безкрайни. В този момент се появи един от персонала с безалкохолни напитки за президента и първата дама, повикан от друг служител, чул думите на Кати. Хартиените салфетки имаха монограми с изображение на Белия дом и под него думите «Президентският дом». Двамата се спогледаха.

— Спомняш ли си първия път, когато заведохме Сали в Дисниленд? — попита Кати.

Джак знаеше какво иска да каже жена му. Точно след третия рожден ден на дъщеря им, малко преди пътуването им до Англия… и преди началото на едно пътуване, което, изглежда, никога нямаше да свърши. Сали си беше харесала замъка в центъра на Вълшебното царство и искаше да може постоянно да го вижда независимо къде се намираха в момента. Бе го нарекла «къщата на Мики». Е, сега си имаха свой собствен замък. Във всеки случай поне за известно време. Но наемът беше прекалено висок. Кати се насочи към мястото, където Роби и Сиси Джексън разговаряха с Уелския принц. Джак откри шефа на персонала си.