Том Клэнси - По заповед на президента

— Как е ръката? — попита Арни.

— Не се оплаквам.

— Имаш късмет, че не водиш предизборна кампания. Много хора смятат, че приятелското ръкостискане е панацея. — Ван Дам отпи от перието си и огледа залата. Приемът вървеше добре. Държавните глави, посланиците и другите гости приятелски разговаряха помежду си. Разнасяха се приглушени смехове. Настроението от сутринта се беше променило.

— И така, колко изпита издържах днес? — тихо попита Райън.

— Честен отговор ли искаш? Няма как да се разбере. Всички очакваха нещо друго. Запомни това. А някои от тях всъщност изобщо не ги е грижа, тъй като са дошли поради свои собствени вътрешнополитически причини.

— Знам, Арни. А сега трябва да се движа сред тях, нали?

— Обърни внимание на Индия — посъветва го ван Дам. — Адлер смята, че е важно.

— Ясно. — Поне си спомняше как изглежда жената. Толкова много от лицата на опашката незабавно се бяха замъглили в съзнанието му, точно както се случва на всяко прекалено голямо събиране. Това го накара да се почувства като измамник. Предполагаше се, че политиците трябва да имат фотографска памет за имена и лица. Той нямаше и се зачуди дали няма някакъв начин да се научи. Подаде чашата си на един от сервитьорите, избърса ръце в една от специалните салфетки и тръгна да се срещне с индийската министър-председателка. Първо обаче го пресрещна руският представител.

Валерий Богданович Лермонсов беше минал заедно с опашката, но не бе имал време да му каже онова, което искаше. Така или иначе, двамата отново си стиснаха ръце. Лермонсов беше дипломат от кариерата, популярен в местното дипломатическо общество. Говореше се, че работи за КГБ от години, но това едва ли бе нещо, в което Райън можеше да го обвини.

— Моето правителство би желало да попита дали бихте приели покана да дойдете в Москва.

— Нямам възражения, господин посланик, но ние се срещнахме само преди няколко месеца, а в момента времето ми е извънредно ограничено.

— Не се съмнявам в това, но моето правителство би желало да обсъди няколко въпроса от взаимен интерес.

При тази кодова фраза Райън се стегна, но каза само:

— О?

— Страхувах се, че графикът ви ще представлява проблем, господин президент. В такъв случай бихте ли приели личен пратеник за неофициално обсъждане на въпросите?

Джак знаеше, че това може да е само един човек.

— Сергей Николаевич ли?

— Ще го приемете ли? — настоя посланикът.

Райън изживя кратък момент, ако не на паника, то поне на безпокойство. Сергей Головко беше председател на РВС — възроденият, съкратен, но все още ужасен КГБ. Бе също и един от малкото хора в руското правителство, който притежаваше и интелект, и доверието на сегашния руски президент Едуард Петрович Грушевой, а той, от своя страна, беше един от малкото хора на света с повече проблеми от Райън. Нещо повече, Грушевой държеше Головко толкова близо до себе си, колкото Сталин бе държал някога Берия, понеже имаше нужда от съветник с ум, опит и мускули. Сравнението не беше съвсем справедливо, но Головко едва ли щеше да дойде, за да му донесе рецепта за борш. «Въпроси от взаимен интерес» обикновено означаваше сериозна работа. Прякото обръщане към президента, без да се минава през министерството на външните работи, бе още един такъв признак и настоятелността на Лермонсов правеше нещата да изглеждат още по-сериозни.

— Сергей е мой стар приятел — с добродушна усмивка каза Джак. «Още от онзи път, когато насочи пистолет към лицето ми.» — Винаги е добре дошъл в дома ми. Може ли Арни да научи за срещата?

— Аз ще се погрижа за това, господин президент.

Райън кимна и се отдалечи. Уелският принц разговаряше с индийската министър-председателка и очакваше появяването на Райън.

— Госпожо министър-председател, Ваше Височество — каза президентът.

— Смятахме, че е важно да изясним нещата.

— За какво става дума? — попита Джак. Вътрешно го побиваха тръпки, защото знаеше какво ще последва.

— За злополучния инцидент в Индийския океан — отвърна министър-председателката. — Ужасно недоразумение.

Дори армията имаше почивни дни и погребението на президента беше един от тях. И Сините, и противниковите сили се бяха оттеглили. Това се отнасяше и за командирите. Домът на генерал Дигс се намираше на върха на хълма, надвиснал над мрачната долина, но гледката бе великолепна, а този ден ветровете откъм Мексико бяха стоплили пустинята и това им позволи да си направят скара в заградения заден двор.