Том Клэнси - По заповед на президента

— Министър-председателката на Индия — тихо каза прикрепената към нея служителка от протокола.

— Приятно ми е. — Първата дама се усмихна приветливо и стисна ръка, която за щастие беше съвсем лека.

— Сигурно много се гордеете със съпруга си.

— Винаги съм се гордяла с Джак. — Бяха еднакви на ръст. Министър-председателката бе мургава и примижаваше зад очилата си. Навярно трябваше да смени диоптъра и поради това сигурно страдаше от главоболие. Странно. В Индия имаше доста добри лекари. Не всички емигрираха в Америка.

— И толкова прелестни деца — добави индийката.

— Много мило от ваша страна. — Кати отново се усмихна автоматично на забележката, която беше толкова безсмислена, колкото коментар за облаците в небето. Кати погледна очите на жената по-отблизо и видя нещо, което не й хареса. «Тя се смята за нещо повече от мен.» Но защо? Защото беше политик, а Каролайн Райън бе обикновена лекарка? Щеше ли да е по-различно, ако беше решила да стане адвокатка? Не, навярно не. Мислите й препускаха, както понякога, когато при операция се появяваха неочаквани усложнения. Не, нямаше нищо общо с това. Кати си спомни онази вечер тук, в Източната зала, когато се беше сблъскала с Елизабет Елиът. От нея се излъчваше същата надменност: «Аз съм нещо повече от теб заради онова, което съм и което правя». ХИРУРГ — това бе кодовото й име в Службата за сигурност, което всъщност й доставяше удоволствие — се вгледа по-дълбоко в тъмните очи пред себе си. В тях се криеше дори нещо повече. Кати пусна ръката й, когато към нея се приближи следващото величие.

Министър-председателката се отдалечи от опашката, спря до обикалящия наоколо сервитьор и си взе чаша сок. Щеше да е прекалено очевидно да направи онова, което всъщност й се искаше. То щеше да почака до утре в Ню Йорк. Защото сега гледаше към един от колегите си премиери — към онзи, който представляваше Китайската народна република. Тя вдигна чашата си с около сантиметър и кимна, без да се усмихва. Усмивката бе излишна. Очите й предаваха нужното съобщение.

— Вярно ли е, че те наричат ФЕХТОВАЧ? — с блеснали очи попита принц Али бин Шейх.

— Да, и то е заради онова, което ми даде ти — отвърна Джак. — Благодаря, че дойде.

— Приятелю, ние двамата сме свързани. — Негово кралско височество не беше точно държавен глава, но поради болестта на своя суверен поемаше все повече от кралските задължения. Сега отговаряше за международните връзки и разузнаването. Първият ресор бе обучен от Уайтхол, а вторият от израелския Мосад и това беше едно от най-ироничните и слабо известни противоречия в една част на света, позната със своята непоследователност. Като цяло Райън бе доволен от това. Макар да носеше много отговорности, Али се справяше добре.

— Не се познаваш с Кати, нали?

Принцът погледна към нея.

— Не, но познавам колегата ви доктор Кац. Обучаваше личния ми очен лекар. Съпругът ви наистина е късметлия, доктор Райън.

И се предполагаше, че арабите са студени, без чувство за хумор и че не уважават жените? — запита се Кати. Не и този. Принц Али внимателно пое ръката й.

— О, сигурно сте се запознали с Берни, когато е идвал през 1994 година. — Уилмър беше помогнал за създаването на офталмологичен институт в Рияд и Берни бе останал там пет месеца, за да обучава персонала.

— Той оперира един мой братовчед, пострадал при самолетна катастрофа. Сега отново може да лети. Тези чудесни деца са вашите, нали?

— Да, Ваше височество. — Арабинът влезе в архива като добър човек.

— Имате ли нещо против да поговоря с тях?

— Заповядайте.

Принцът се поклони и продължи нататък.

«Каролайн Райън — мислено си отбеляза той. — Интелигентна, много проницателна. Горда. Ще е изключително ценна за съпруга си, ако той има мъдростта да я използва.» Жалко, каза си принцът, че в собствената му културна традиция жените се използваха толкова неефикасно — но той още не беше крал, можеше никога да не стане и дори да се качеше на трона, и при най-благоприятните обстоятелства промените, които би могъл да осъществи, щяха да са ограничени. Народът му все още трябваше да измине дълъг път, макар мнозина да забравяха колко далеч е стигнало кралството му само за две поколения. Въпреки това двамата с Райън бяха свързани и следователно същото се отнасяше за Америка и кралството. Той се насочи към децата на президента, но преди да стигне до тях видя онова, което му трябваше. Бяха малко замаяни от всичко около тях. Най-лесно беше за най-малката му дъщеря, която пиеше нещо безалкохолно под зоркия поглед на агента от Службата за сигурност, докато няколко съпруги на дипломати се опитваха да разговарят с нея. Бе свикнала да е център на вниманието, както би трябвало да е едно толкова малко дете. Макар и по-голям, синът беше най-объркан, но това бе нормално за момче на неговата възраст, вече излязло от детството, но все още не съвсем мъж. Най-голямата, Оливия според докладите, но за баща си Сали, се справяше добре с най-трудната възраст. Принц Али се удиви, че децата не са свикнали с всичко това. Родителите им ги бяха държали настрани от официалния живот на Джак. Макар и несъмнено да бяха малко разглезени, те нямаха отегчения, високомерен вид на други такива деца. Човек може да разбере много неща за един мъж и една жена по децата им. Секунда по-късно той се наведе над Кейти. Първоначално тя се изненада от необичайните му дрехи — само преди два часа Али се страхуваше да не измръзне, — но след миг топлата му усмивка я накара да протегне ръчичка и да докосне брадата му. Дон Ръсел стоеше на един метър от тях като куче пазач. Арабинът вдигна очи към агента и двамата размениха бърз поглед. Знаеше, че Кати Райън също го гледа. Какъв по-добър начин да се сприятелиш с някого от това да проявиш интерес към децата му? Но имаше нещо друго и в писмения доклад до министрите си той щеше да ги предупреди да не преценяват Райън по малко странната му реч в черквата. Това, че не приличаше на типичните държавни ръководители, не означаваше, че не е способен за поста си.