Том Клэнси - По заповед на президента

С последния химн службата свърши. Войниците се върнаха, за да вдигнат ковчезите, и процесията тръгна по обратния път. Подпомагани от роднините си, Марк и Ейми се справяха добре и следваха родителите си. Джак вървеше със семейството си точно зад тях. Кейти се беше отегчила и се радваше, че отново се движат. Джак Младши бе натъжен заради децата на Дърлинг. Сали изглеждаше притеснена. Трябваше да поговори с нея за това. Докато вървеше по пътеката, той се вгледа отблизо в много лица, разсеяно изненадан, че първите четири-пет редици гледат към него, вместо към ковчезите. Те никога не забравяха кои са, нали? Това бяха неговите колеги държавни глави, помисли си Джак, като се чудеше в какъв ли клуб е влязъл току-що. Малко от лицата бяха приятелски. Уелският принц, който не бе държавен глава и затова протоколът го поставяше след другите — някои от които истински главорези, но нищо не можеше да се промени — топло му кимна. Да, той щеше да го разбере. Искаше му се да погледне часовника си, толкова уморен се чувстваше въпреки ранния час, но му бяха изнесли строга лекция в това отношение и в крайна сметка го бяха посъветвали изобщо да не носи часовник. Президентът нямаше нужда от него. Винаги имаше хора, които да му казват какво да направи, също както вече имаше хора, които сваляха палтото му от закачалката и бяха готови да му го подадат, преди да излезе. Там бяха Андреа Прайс и другите от охраната. Навън имаше още, цяла малка армия от хора, които носеха оръжие и страховете си. Очакваше го кола, за да го откара до следващите му официални задължения, сетне пак и пак.

Не можеше да остави всичко това да установи контрол над живота му. Тази мисъл го накара да се намръщи. Щеше да си върши работата, но не можеше да повтори грешката на Роджър и Ан. Помисли си за лицата, които беше видял на излизане от черквата. Знаеше, че могат да го насилят да влезе в този клуб, но не и да се присъедини към него. Или поне така си каза.

Останалата част в «Андрюс» беше милостиво кратка. От катедралата ковчезите бяха откарани е катафалки, а голямата група официални лица се пръсна по съответните посолства. В базата чакаше самолет на военновъздушните сили, за да откара за последен път в Калифорния Роджър и Ан Дърлинг. Сега всичко изглеждаше далеч по-обикновено. Още една почетна гвардия бе строена, за да отдаде чест на покритите с националното знаме ковчези, но тя беше различна. Тълпата бе по-малобройна, съставена предимно от служители във военновъздушните сили и други военни, работили по един или друг начин с президента. По молба на семейството действителната погребална церемония щеше да е по-скромна. Щяха да присъстват само роднини, което навярно беше по-добре за всички. Така че в «Андрюс» за последен път се разнесе националният химн. Марк стоеше мирно, притиснал ръка до сърцето си в жест, който със сигурност щеше да се появи по кориците на всички новинарски списания. Беше добро дете, полагаше всички усилия и се държеше по-мъжки, отколкото си мислеше. Ковчезите бяха вдигнати с подемник до вратата на товарното отделение, защото двете тела вече представляваха точно това — товар. Семейството се качи по стълбичката във VC-25 за своето последно пътуване. Самолетът дори вече нямаше да носи кодовото название «Първи», защото то вървеше заедно с президента, а президентът не се намираше на борда. Райън го гледаше как се отдалечава и бучи по пистата. Телевизионните камери го проследиха, докато не се превърна в малка точица в небето. Джак също. Ескадрилата изтребители F-16, завършила патрула си над Вашингтон, се приземи, а Райън се качи със семейството си на хеликоптер на морската пехота, за да се върне в Белия дом. Екипажът се усмихваше и се суетеше покрай децата. След като закопча предпазния си колан, малкият Джак получи радиослушалки. Настроението от сутринта започваше да се променя. Морските пехотинци от VMH-1 имаха ново семейство, за което да се грижат. Животът продължаваше.

Персоналът на Белия дом вече работеше, докарваше нещата им (през цялата сутрин бяха изнасяли вещите на семейство Дърлинг), сменяше част от мебелировката и довечера семейството му щеше да спи тук. Децата си бяха деца и се загледаха през прозорците, когато хеликоптерът започна да се спуска. Родителите си бяха родители и се спогледаха.

От този момент нещата се промениха. Ако ставаше дума за частно семейно погребение, всичко вече щеше да е свършило. Скръбта щеше да е останала назад, хората щяха да си спомнят какъв чудесен човек е бил Роджър и да разговарят за новостите в живота си, как са децата в училище и за замените в бейзболните отбори след края на сезона. По този начин след тъжния и печален ден нещата отново щяха да потекат нормално. Така бе и сега, макар и в малко по-широк мащаб. Когато хеликоптерът докосна земята, фотографът на Белия дом ги чакаше на южната морава. Спуснаха стълбичката и до нея застана ефрейтор от морската пехота. Първи слезе президентът Райън. Облеченият в синя униформа ефрейтор отдаде чест и той автоматично му отвърна, толкова дълбоко се бяха вкоренили навиците от Куонтико, Вирджиния, отпреди повече от двайсет години. Кати слезе след него, после се появиха и децата. Агентите от Службата за сигурност оформиха свободен кордон, който им показваше накъде да вървят. Далеч на запад от лявата им страна се виждаха телевизионни камери, но този път нямаше въпросителни крясъци. Това също щеше скоро да се промени. Вътре в Белия дом семейство Райън беше отведено до асансьорите, за да стигне по-бързо до втория етаж, където се намираха спалните. Там чакаше ван Дам.