Том Клэнси - По заповед на президента

— Марк, Ейми, Бог е поискал вашите мама и татко да се върнат при Него. Той не обяснява защо, така че лесно да Го разберем, и когато това се случи, ние не можем… не можем да направим нищо. Просто не можем — гласът на Райън пресекна.

Каква смелост проявяваше този човек, помисли си Кога, като си позволяваше да даде израз на чувствата си. Всеки друг би могъл да се качи там и да произнесе обичайните политически лигавщини. Повечето биха го направили — тук или в която и да е било друга страна, — но този Райън изобщо не беше такъв. Да се обърне към децата по този начин бе блестяща идея — или поне така си помисли той в началото. Но се оказа съвсем друго. Президентът беше човек, не актьор. Не мислеше за това, че трябва да проявява сила и решителност. И Кога знаеше защо. Повече от всеки друг в черквата японецът знаеше от какво тесто е замесен Райън. В кабинета си в Япония той бе познал. Райън беше самурай, дори нещо повече. Правеше своето, без да се интересува какво ще си помислят другите. Японският премиер-министър се надяваше, че това не е грешка, докато гледаше как президентът на Съединените щати слиза по стъпалата и се приближава до децата на Дърлинг. Той ги прегърна и публиката видя, че по лицето му се стичат сълзи. От местата на държавните глави около него се разнасяха хълцания, но Кога знаеше, че повечето от тях са престорени — или най-много кратки, мимолетни мигове на някакви останки от човечност, които скоро щяха да бъдат забравени. Той съжаляваше, че не може да се присъедини към тях, но нормите на неговата култура бяха строги, още повече че носеше позора на един от своите сънародници, причинил тази чудовищна трагедия. Колкото и да не му се искаше, трябваше да изиграе политическата си игра. Райън също — но това не го интересуваше. Японецът се зачуди дали Америка съзнава късмета си.

— Той изобщо не използва подготвената му реч — каза водещият. Тя беше пратена до всички информационни мрежи и всички копия вече бяха анализирани, така че репортерите да могат да повтарят по-важните пасажи и да подсилват нещата, които президентът трябваше да каже на зрителите. Вместо това обаче водещият бе принуден да си води бележки, с което не се справи успешно, тъй като отдавна беше приключил репортерската си кариера.

— Прав си — неохотно се съгласи коментаторът. Нещата просто не се правеха така. На неговия монитор Райън все още прегръщаше децата на Дърлинг и това също продължаваше вече прекалено дълго. — Предполагам, президентът е решил, че за тях това е важен личен момент…

— И определено е така — вметна водещият.

— Но работата на господин Райън е да управлява нацията. — Коментаторът поклати глава. Очевидно си мислеше нещо, което все още не можеше да каже: «Не се държи като президент».

Накрая Джак трябваше да ги пусне. Сега в очите им имаше само болка. С обективната половина от разума си той реши, че така навярно е по-добре — те трябваше да изразят мъката си, — но от това не му стана по-леко, защото в очите на децата на такава възраст изобщо не трябваше да има болка. Но нямаше какво друго да направи, освен да се опита някак си да я облекчи. Той погледна роднините, които ги придружаваха. Те също плачеха, но през сълзите Джак долови признателните им погледи и това му подсказа, че поне е направил нещо. Той кимна и се върна на мястото си. Кати го гледаше. В нейните очи също имаше сълзи и макар да не можеше да му каже нищо, тя стисна ръката му.

— Какво ни е известно за нея?

— Тя е лекарка, всъщност очен хирург, предполага се, че е добра. — Мъжът погледна бележките си. — Американските медии съобщават, че въпреки официалните си задължения продължава да работи.

— А децата и?

— По този въпрос нямаме нищо. Сигурно ще успея да открия в кое училище учат. — Той долови ироничния поглед и продължи: — Щом съпругата му продължава да работи, предполагам, че децата също ходят на същото училище.

— Как ще разберете това?

— Лесно. Можем да проникнем в компютрите на всички американски информационни агенции. За Райън писаха много. В състояние съм да открия каквото поискам. — Всъщност вече го беше сторил, но за семейството на президента нямаше никакви данни. Съвременната епоха бе направила живота на офицера от разузнаването много по-лесен. Вече знаеше възрастта, височината, теглото, цвета на очите и косата на Райън, голяма част от личните му навици, любимите му храни и напитки, клубовете по голф, в които членуваше, всякакви дреболии, никоя от които не беше дребна за човек с неговата професия. Нямаше нужда да пита шефа си какво мисли. Възможността, които и двамата бяха пропуснали при събралите се в Националната катедрала държавни глави, вече безвъзвратно бе отминала, но нямаше да остане единствена.