Том Клэнси - По заповед на президента

«Но ако бе поверил работата на някой друг, къде щях да съм аз през онази нощ?» — запита се Джак. Отговорът беше прост. Щеше да е на първия ред в залата на Капитолия и сега да е мъртъв. Тази мисъл го накара да премигне. Роджър бе спасил живота му. И навярно не само неговия. Кати — а може би и децата — щяха да са в галерията заедно с Ан Дърлинг… Действително ли животът беше толкова крехък, че да зависи от такива дребни неща? В този момент из целия град други трупове лежаха в ковчези на други церемонии, повечето на възрастни, но и някои на деца на други жертви, решили през онази вечер да доведат семействата си на общото заседание.

Марк Дърлинг хълцаше. Сестра му Ейми стисна ръката му. Джак леко обърна глава и с периферното си зрение ги видя. «Мили Боже, та те са просто деца, защо деца трябва да преживяват всичко това?» Мисълта за миг отекна в ума му. Джак прехапа устни и сведе поглед към пода. Нямаше към кого да насочи гнева си. Самият извършител на това престъпление беше мъртъв, трупът му все още се намираше във вашингтонската морга и на няколко хиляди километра оттук семейството, което бе оставил, носеше тежкото бреме на позора и вината за случилото се. Ето защо хората казваха, че всяко насилие е безсмислено. От него не оставаше никаква поука, само погубени и разрушени съдби — и съдби, спасени не поради някаква конкретна причина, а по чиста случайност. Подобно на рак или друга тежка болест, това насилие нанасяше удара си без определен план — просто един мъртвец, решил да не отива сам в онзи вечен живот, в който е вярвал. Къде, по дяволите, беше поуката от това? Занимавал се много време с човешкото поведение, Райън сбърчи лице и продължи да гледа в пода, заслушан в хълцанията на осиротелите деца, кухо отекващи в каменната черква.

Той е слаб. Лицето му ясно го показваше. Този човек, този президент се опитваше да сдържи сълзите си. Не знаеше ли, че смъртта е част от живота? Самият той беше причинявал смърт, нали? Не знаеше ли какво е смъртта? Чак сега ли разбираше? Другите лица от екрана знаеха. Това можеше да се види. Бяха сериозни, защото на погребение се очаква да си сериозен, но всеки живот си има край. Райън би трябвало да го знае. Бе се сблъсквал с опасността — но това е било отдавна, напомни си той, а с времето хората забравят такива неща. Добре охраняван в качеството си на официално лице, Райън беше имал достатъчно причини да забрави уязвимите моменти в живота си. Мъжът се развесели от мисълта колко много неща могат да се научат само за няколко секунди от едно човешко лице.

Това улесняваше всичко, нали?

Тя седеше пет реда назад, но беше до пътеката между пейките и макар че виждаше само тила на президента Райън, министър-председателката на Индия също се бе занимавала с човешкото поведение. Един държавен глава не можеше да се държи така. В края на краищата държавният глава е актьор на най-важната сцена на света и трябва да се научи какво да прави и как да се държи. През живота си беше ходила на различни погребения, защото политическите лидери имат съратници — невинаги приятели — млади и стари, а човек трябва да проявява уважение дори към онези, които мрази. В последния случай би било даже приятно. Развеселена, тя вдигна и после отново спусна вежди. Особено когато погребват онези, които мразиш. Трябваше да изглежда натъжена. «Да, ние имахме различия помежду си, но той винаги бе достоен за уважение и с него можеше да се работи, неговите идеи винаги си струваха да им се обърне сериозно внимание.» С годините човек ставаше толкова опитен, че опечалените вярваха на лъжите — отчасти, защото искаха да повярват. Човек се научаваше да се усмихва, да проявява мъка и да говори в съответствие със случая. Трябваше. Политическият лидер рядко може да си позволи да прояви истинските си чувства. Истинските му чувства показват на другите слабостите му, а винаги има хора, които да ги използват срещу него — така че през годините той ги крие все повече, докато накрая наистина почти, ако не и напълно престава да изпитва нещо. И това беше добре, защото политиката няма нищо общо с чувствата.

Явно този Райън не знаеше това. В резултат той излагаше на показ истинската си личност и още по-лошо за него, правеше го пред една трета от най-важните световни политически лидери, хора, които щяха да видят, да разберат и да скрият мислите си за бъдеща употреба. Точно като нея. Чудесно, помисли си тя.

Първи започна равинът. На всеки свещеник бяха определени по десет минути и всеки от тях беше специалист — по-точно всеки от тях бе истински учен, освен призванието си като Божи човек. Рави Бенджамин Флайшман чете от Талмуда и Тората. Говори за дълга, доблестта и вярата, за милостивия Бог. След него продължи преподобният Фредерик Ралстън, капелан на Сената — през онази нощ той беше отсъствал от града и така бе оцелял. Баптист и известен капацитет по Новия Завет, Ралстън говори за Христовите страдания в градината, за своя приятел, сенатор Ричард Истман от Орегон, който лежеше в ризницата, почитан от всички като достоен член на Конгреса, и накрая за загиналия президент, отдаден на семейството си мъж…