Том Клэнси - По заповед на президента

Но така или иначе обстановката беше напрегната и още докато процесията се задаваше в далечината, агентите започнаха да се въртят неспокойно. Един от тях, изтощен от непрекъснатото трийсетчасово дежурство, разля кафето си на каменното стълбище, с мърморене смачка пластмасовата чашка, пъхна я в джоба си и съобщи по закачения на ревера му микрофон, че на неговия пост е чисто. Кафето почти мигновено замръзна върху тъмния гранит.

Вътре в катедралата друга група агенти за пореден път проверяваше всяка сумрачна ниша преди да заеме местата си и да остави служителите от протокола да извършат последните подготовки в съответствие с пратените им само преди минути инструкции.

Лафетите спряха пред сградата, а след тях един по един се занизаха автомобилите, за да разтоварят своите пътници. Следван от семейството си, Райън слезе и се приближи до фамилията на Дърлинг. Децата все още бяха в шок и може би така бе най-добре, а може би не. Джак не знаеше. Какво се правеше в такива моменти? Той постави ръка на рамото на момчето. Колите пристигаха, оставяха пътниците си и бързо се изтегляха. Другите по-високопоставени официални гости щяха да се наредят зад него. Останалите щяха да влязат от страничните входове и да минат през портативни детектори за метал, докато свещениците и хористите, вече минали по същия път, заемаха местата си.

Роджър сигурно си беше спомнял службата в 82-ра с гордост, помисли си Джак. Войниците, които водеха процесията, наредиха пушките си на пирамида и се приготвиха да изпълнят дълга си под командването на млад капитан, подпомаган от двама сержанти със сериозни лица. Всички изглеждаха твърде млади, дори сержантите, подстригани почти до кожа под баретите си. Райън си спомни, че преди повече от петдесет години баща му е служил в конкурентната 101-ва десантна дивизия и е изглеждал точно като тези момчета, макар и навярно с малко по-дълга коса, тъй като през 40-те голата глава не е била на мода. Но със същата твърдост, същата яростна гордост и същата решителност да изпълни задълженията си, каквито и да са те. Времето като че ли беше спряло. Подобно на войниците, Райън не можеше да извърне глава. Трябваше да стои мирно, както по време на службата си в морската пехота, макар и да си позволяваше да шари с поглед наоколо. Децата му въртяха глави и пристъпваха от крак на крак от студ, а Кати ги наблюдаваше и като съпруга си се тревожеше да не настинат. В този случай обаче дори родителските грижи бяха подчинени на нещо друго. Какво представляваше нещото, наречено дълг, зачуди се Кати, че дори сирачетата знаеха, че трябва да стоят тук и просто да приемат нещата каквито са?

Накрая и последните от официалната процесия слязоха от колите си и заеха местата си. Някой преброи до пет и войниците се отправиха към лафетите, по седем до всеки от тях. Командващият офицер свали едната скоба, после и другата и те вдигнаха ковчезите, сваляйки ги с роботско отстъпване настрани. Войникът с президентското знаме тръгна пръв нагоре по стъпалата. Зад него понесоха ковчезите. Този на президента бе първи. Пред и зад него вървяха съответно капитанът и сержантът.

Никой не беше виновен. Под бавния ритъм, определян от сержанта, от двете страни маршируваха по трима войници. Бяха се вкочанили от петнайсетминутното висене след продължителната сутрешна разходка по булевард «Масачузетс». Войникът, който крачеше по средата отдясно, се подхлъзна по замръзналото кафе на стълбището, залитна и спъна другия отзад. Целият товар надхвърляше сто и осемдесет килограма дърво, метал и труп, които се стовариха върху първия спънал се и мигновено строшиха и двата му крака върху гранитните стъпала.

Хилядите зрители ахнаха. Агентите от Службата за сигурност се втурнаха напред, опасявайки се, че войниците може да са повалени от изстрели. Андреа Прайс застана пред Райън с ръка под палтото, очевидно стиснала служебния си автоматичен пистолет и готова да го извади, докато другите агенти отвеждаха неговото семейство и това на Дърлинг. Войниците вече вдигаха ковчега от падналия си другар, чието лице беше пребледняло от болка.

— Ледът — каза той на сержанта през стиснатите си зъби. — Подхлъзнах се. — Войникът запази достатъчно самообладание, за да не изрече ругатнята, която отекваше из ума му. Един от агентите погледна стъпалото, видя бяло-кафеникавата издатина, която отразяваше светлината, даде знак с ръка на Прайс, че може да се отстрани, и тази команда мигновено се разнесе сред всички агенти: