Том Клэнси - По заповед на президента

— Чудни ковчези сме им купили — бяха първите думи на Холбрук.

— Жалко, че не бяха отворени. — Браун се огледа. Никой не бе достатъчно близо, за да чуе невнимателната му забележка.

— Те имат деца — продължи Пит.

— Да, да, да. И те ще пораснат, за да станат също бюрократи.

Пациентът бе такова симпатично момче, но… но беше тежко болен. Сестра Жана Батист видя, че температурата му се е повишила до 40.4 и това бе достатъчно смъртоносно, но другите симптоми бяха още по-лоши. Повръщането се усилваше и момчето вече изкарваше кръв. Имаше признаци за вътрешен кръвоизлив. Всичко това, тя знаеше, можеше да означава едно от няколко неща — но онова, от което се страхуваше, се наричаше «заирска ебола». Из джунглата в тази страна — от време на време тя все още мислеше за нея като за Белгийско Конго — имаше много болести, но най-тежка бе еболата. Сестрата трябваше да вземе кръв за ново изследване и тя го направи с огромно внимание, тъй като първата проба някак си беше изчезнала. По-младите от персонала не бяха толкова сериозни, колкото би трябвало… Родителите на момчето държаха ръката му, докато тя му взимаше кръв, защитила ръцете си с латексови ръкавици. Всичко мина гладко — в момента детето бе изпаднало в безсъзнание. Тя изтегли иглата и незабавно я постави в пластмасова кутия за отпадъци. Епруветката с кръвта бе поставена в друг контейнер. Първата й грижа бе иглата. Прекалено много хора от персонала се опитваха да пестят пари за болницата, като използваха многократно инструментите, въпреки СПИН-а и другите заболявания, предавани посредством кръвни продукти. Тя щеше да изхвърли тази игла, просто за да е сигурна.

Нямаше време да погледне повече към пациента. Излезе от отделението и мина по покритата пътека до другата сграда. Болницата имаше стара и славна история. Бяха я построили с оглед на местните условия. Многобройните ниски, леки постройки бяха свързани с покрити пътеки. Лабораторията се намираше само на петдесет метра разстояние. Неотдавна Световната здравна организация беше установила присъствие тук и заедно с нея бяха дошли модерно оборудване и шестима млади лекари — но уви, нито една сестра.

Доктор Мохамед Мауди стоеше до лабораторната маса. Висок, слаб и мургав, той се държеше малко студено, но бе опитен. Щом я видя да се приближава, лекарят се обърна и забеляза начина, по който Жана Батист изхвърли иглата.

— Какво има, сестро?

— Пациентът Мкуза. Бенедикт Мкуза. Африканец от мъжки пол, осемгодишен. — Тя му подаде историята на заболяването. Мауди отвори папката и я прегледа. За сестрата — християнка или не, тя беше свята жена и отлична сестра — симптомите се бяха появявали един след друг. Историята на болестта бе много по-опасна за лекаря. Главоболие, студ, треска, дезориентация, възбуда, а сега и признаци за вътрешен кръвоизлив. Ако избиеха и петна от кръвоизливи по кожата…

— В общото отделение ли е?

— Да, докторе.

— Незабавно го преместете в изолатора. Идвам след половин час.

— Да, докторе. — На излизане тя изтри челото си. Трябва да беше от жегата. Човек никога не можеше да свикне с нея, не и ако идва от северна Европа. Може би трябваше да вземе един аспирин…

Започна се рано, когато два самолета E-3B, патрулиращи между военновъздушните бази «Тинкър» в Оклахома и «Поуп» в Северна Каролина, излетяха от втората в осем часа местно време и се насочиха на север. Беше решено, че блокирането на всички местни летища ще е прекалено. Националното летище във Вашингтон остана затворено — и тъй като нямаше конгресмени, които да бързат за полет към своите избирателни райони (специалният им паркинг беше добре известен), дори изглеждаше, че летището ще си остане така — а контролът в другите две, Дълес и Балтимор-Вашингтон, бе извънредно засилен. Самолетите трябваше да избягват преминаването през двайсеткилометровия кръг около Белия дом. В случай че някой се насочеше към него, той моментално щеше да бъде предупреден. Ако пренебрегнеше предупреждението, пилотът скоро щеше да открие, че в непосредствена близост до него лети изтребител. Ако и това не помогнеше, третият етап беше очевиден и зрелищен. Две ескадрили от по четири изтребителя F-16 обикаляха града на височина съответно от пет хиляди и петстотин и шест хиляди метра. Височината заглушаваше шума и им позволяваше да достигат свръхзвукова скорост почти незабавно, но белите следи по синьото небе бяха толкова очебийни, колкото и онези, които някога 8-а ескадрила бе проследила над Германия.