Том Клэнси - По заповед на президента

— Слушам, сър. — Андреа Прайс излезе от стаята.

Кога наблюдаваше сцената и научи нещо ново. Райън беше мъж, способен да взима решения и да дава заповеди без абсолютно никаква театралност.

Колите все още чакаха до западния вход. Беше въпрос просто да облекат палтата си и да се качат в тях. Четирите бронирани автомобила направиха обратен завой в паркинга и поеха на юг, а после на изток към Хълма. Този път автоколоната не използва сирени и предупредителни светлини, а вместо това се движеше почти според правилата за улично движение — но не съвсем. Пустите улици им позволяваха да не спират на светофарите и те скоро завиха наляво и после пак наляво към сградата. Сега там нямаше почти никакви светлини. Колите спряха и агентите от Службата за сигурност заеха позициите си. Стълбите бяха разчистени, така че изкачването по тях бе лесно. Райън поведе Кога нагоре и след малко и двамата гледаха към вече празния кратер, който някога представляваше Главната зала.

Отначало японският премиер-министър стоеше изправен. Той силно плесна с ръце веднъж, за да привлече вниманието на духовете, които според религиозните му представи все още трябваше да са тук. После тържествено се поклони и произнесе молитва за тях. Райън го последва и стори същото. Нямаше камери, които да запечатат момента — всъщност все още имаше няколко камери, но информационните емисии бяха завършили и те стояха бездейни, а операторите пиеха кафе в подвижните си апаратни наблизо и нямаха представа какво става на стотина метра от тях. Във всеки случай всичко продължи само минута-две. Когато свършиха, американецът протегна ръка, японецът я пое и двамата с поглед постигнаха повече, отколкото изобщо биха могли да направят всякакви министри и договори. В суровия февруарски вятър мирът между двете страни най-после бе окончателно сключен. Застанала на три метра от тях, на Андреа Прайс й се искаше фотографът на Белия дом да е тук и сълзите, които с премигване изтръска от очите си, не се дължаха на вятъра. После съпроводи двамата мъже обратно по стълбите и ги настани в отделни коли.

— Защо реакцията им е била толкова пресилена? — попита министър-председателката преди да отпие от шерито си.

— Ами, както знаете, не разполагам с пълна информация — сдържано отвърна Уелският принц, тъй като всъщност не говореше от името на правителството на Нейно Величество. — Но вашите военноморски учения са напомняли на заплашителен акт.

— Шри Ланка трябва да се споразумее с тамилите. Те проявяват осъдително нежелание да участват в сериозни преговори и ние се опитваме да им повлияем. В края на краищата, ние сме разгърнали там омиротворителните си сили и не искаме да бъдат държани като заложници за цялостното положение.

— Така е, но защо тогава не изтеглите омиротворителните си сили, както поиска правителството?

Индийската министър-председателка уморено въздъхна — тя също беше прекарала дълго време в самолета и при тези обстоятелства проявата на леко раздразнение бе допустима.

— Ваше кралско височество, ако изтеглим войските си и след това размириците избухнат отново, ще си имаме проблеми със собствените ни граждани тамили. Положението наистина е много неприятно. Опитахме се да помогнем за излизане от политическата безизходица, изцяло на наши собствени разноски, но правителството на Шри Ланка се оказа неспособно да предприеме спасителните действия, необходими, за да се предотвратят неприятностите за моята страна и продължаването на бунта в тяхната собствена. После американците се намесиха без какъвто и да било основателен повод и само подсилиха непреклонността на Шри Ланка.

— Кога пристига техният министър-председател? — попита принцът.

— Предложихме му да летим заедно, за да можем да обсъдим положението, но той за съжаление отклони поканата. Утре, струва ми се.

— Ако желаете, посланикът сигурно ще може да ви уреди неофициална среща.

— Навярно няма да е съвсем безполезно — призна министър-председателката. — Иска ми се също американците да възприемат нещата по-реалистично. Никога не са имали вяра в нашата част от света.

И точно това беше проблемът, осъзна принцът. Двамата с президента Райън бяха приятели от години, а Индия искаше той да играе ролята на посредник. Такава мисия нямаше да му е за първи път, но във всички подобни случаи престолонаследникът трябваше да търси насоките на правителството, което в този случай се представляваше от посланика. Някой в Лондон бе решил, че приятелството на Негово кралско височество с новия американски президент е по-важно от контакта на правителствено равнище и че освен това ще е добра реклама за монархията в момент, в който това беше и полезно, и необходимо. Така Негово височество щеше да има и повод да посети един поземлен участък в Уайоминг, тайно притежаван от кралското семейство, или от «Фирмата», както понякога го наричаха вътрешни хора.