Том Клэнси - По заповед на президента

— Вляво е чисто.

— Вдясно също — отвърна Гудман и направи една обиколка, за да провери посоката на вятъра. Духаше съвсем слабо от северозапад. Хеликоптерът се спусна внимателно и меко се приземи. Полковникът не спря перката, за да не позволи цялата тежест на машината да падне върху подсиления бетонен покрив. Първи слязоха агентите от Службата за сигурност и огледаха площадката, докато Гудман държеше ръката си върху лоста, готов незабавно да се вдигне във въздуха. После помогнаха на госпожа Райън да излезе и пилотът продължи с ежедневните си задължения.

— Когато се върнем, лично се свържете с хората тук и проверете издръжливостта на покрива. После поискайте плана на сградата за архива ни. — Той превключи на радиовръзка. — Тук е «трети», викам «втори».

— «Втори» слуша — незабавно отвърна поддържащият хеликоптер.

— Излитаме. — Гудман дръпна лоста и се понесе на юг. — Струва ми се много симпатична.

— Стана малко нервна точно преди да кацнем — отбеляза вторият пилот.

— Аз също — каза Гудман.

Службата за сигурност беше предупредила доктор Кац и той ги очакваше вътре заедно с трима служители от охраната на «Хопкинс». Тримата агенти си закачиха табелки, които ги направиха привидни членове на персонала на медицинското училище. Работният ден на доцент доктор Каролайн М. Райън започна.

— Как е госпожа Харт?

— Видях я преди двайсет минути, Кати. Ужасно й е приятно, че ще я оперира първата дама. — Професор Кац се изненада от реакцията на доцент Райън.

Военновъздушната база «Андрюс» — бетонните й рампи изглеждаха огромни, колкото цяла Небраска — трудно можеше да се препълни, но полицейските сили, които в момента охраняваха самолетите, бяха наистина безброй. Нещо повече, всяка машина се охраняваше от отделно подразделение и работата на всички трябваше да се координира с американците в атмосфера на междуинституционално недоверие, тъй като всички служители от сигурността бяха научени да гледат на всеки срещнат с подозрение. Имаше два конкорда, един британски и един френски. Повечето от останалите машини бяха огромни пътнически самолети с цветовете на различните национални авиокомпании. «Сабена», «КЛМ» и «Луфтханза» стояха пред редицата от самолети на НАТО. САС представяше и трите скандинавски страни, всяка от които със свой собствен Боинг 747. Държавните глави бяха пътували в комфорт и не един от самолетите, голям или малък, бе летял две трети празен. Тяхното посрещане беше задача, която поставяше на изпитание уменията и търпението на обединените протоколни служби на Белия дом и министерството на външните работи. На посолствата бе съобщено, че президентът Райън просто няма време да обърне на всекиго вниманието, което заслужава. Но почетната гвардия от военновъздушните сили посрещаше всички, като се строяваше, разпускаше и отново се строяваше по няколко пъти на час, докато червеният килим си стоеше на място и световните лидери пристигаха един след друг, понякога с толкова кратък интервал, колкото беше необходим за отвеждането на самолета до пистата за престой и за пристигането на следващия до специално издигнатия подиум и оркестъра. За пред многобройните камери се държаха кратки и мрачни речи, а после държавните глави бързо се насочваха към очакващите ги автомобилни кортежи.

Друг проблем беше откарването им до Вашингтон. Всички коли от Службата за охрана на дипломатите бяха организирани в четири ескорта, които изпълниха магистрала «Сютланд» и междущатски път 395, докато конвоираха дипломатическите лимузини. Навярно най-удивителното бе, че успяха да отведат всички президенти, премиер-министри, дори кралете и принцовете в съответните им посолства. В крайна сметка импровизираната операция завърши успешно.

Самите посолства уреждаха неофициални приеми. Всички държавници, разбира се, трябваше да се срещат помежду си, за да вършат работа или просто да разговарят. Британският посланик, най-възрастен от страните, членки на НАТО и на Британската общност, същата вечер устройваше «неофициална» вечеря за двайсет и двама държавни глави.

— Добре, този път няма опасност — каза капитанът от военновъздушните сили, когато над базата се спусна мрак.

По ирония на съдбата дежурните в кулата на «Андрюс» бяха същите като през Онази нощ, както бяха започнали да я наричат хората. Те наблюдаваха приземяващия се на писта Нула-едно Боинг 747 на Японските авиолинии. Екипажът му може и да бе забелязал останките от друг също такъв самолет в големия хангар в източната част на базата. В този момент един камион докарваше смазаните парчета от реактивен двигател, съвсем скоро измъкнати от приземието на Капитолия. Лайнерът обаче завърши кацането и изпълни заповедта да завие наляво и бавно да последва водещия автомобил до съответното място, където да разтовари пасажерите си. Пилотът наистина забеляза камерите и военните, които напуснаха относителния уют на някаква сграда и се насочиха към техниката си за последното и най-интересно посрещане. Японецът понечи да каже нещо на втория си пилот, но се отказа. Капитан Тораджиро Сато му беше ако не първи приятел, то поне колега, при това близък, и през следващите години той трудно щеше да понася позора, покрил страната, компанията и професията му. По-лошо можеше да е единствено, ако Сато беше возил хора, защото основно правило в живота на пилотите бе да пазят пътниците си, но въпреки че неговата култура уважаваше доблестното самоубийство, този случай беше смаял и потиснал народа му. Пилотът винаги бе носил униформата си с гордост. Сега при първа възможност щеше да се избави от нея, било то в чужбина или в собствената си страна. Той се отърси от тази мисъл, плавно натисна спирачките и спря самолета така, че старомодната стълбичка на колела се долепи точно до предната врата. После с втория пилот се спогледаха. Вместо да спят в обичайния среден вашингтонски хотел, щяха да бъдат настанени в офицерска квартира в базата и навярно някой щеше да ги пази. При това въоръжен.