Том Клэнси - По заповед на президента

— Е, тя е лекарка, нали? Въпреки нещастието, връхлетяло правителството ни, лесно се забравя, че извън Вашингтон все още има хора, които вършат истинска работа. Раждат се деца. Животът продължава — надуто отбеляза коментаторът. Такава му беше работата.

— Същото се отнася и за страната. — Репортерът погледна право към камерата, за да премине към бизнес новините. Нямаше как да чуе думите, произнесени толкова далеч.

— Засега.

Децата бяха отведени от техните телохранители и започна истинската работа за деня. Арни ван Дам изглеждаше ужасно. Беше на ръба, забеляза Джак — съчетанието от изтощителната работа и мъката щеше да погуби този човек. Макар че президентът наистина трябваше да се щади колкото е възможно повече, Райън го знаеше, това не трябваше да е за сметка на съсипването на хората, от които зависеше толкова много.

— Кажи каквото имаш да казваш, Арни, и после бягай да си починеш малко.

— Знаеш, че не мога да го направя…

— Андреа?

— Да, господин президент?

— Щом свършим тук, някой да откара Арни вкъщи. Не му позволявайте да се връща в Белия дом до четири следобед. — Райън погледна Арни ван Дам в очите. — Арни, не трябва да се скапваш заради мен. Прекалено много си ми нужен.

Шефът на персонала беше твърде уморен, за да прояви каквато и да било благодарност. Само подаде на Райън папка с документи и каза:

— Плановете за погребението. Ще бъде вдругиден.

Който и да беше разработил плана, бе вложил в него интелигентност и чувствителност. Може би и за такива случаи бяха предвидени готови решения. Райън никога не би се осмелил да попита дали е така, но каквато и да беше истината, някой се бе справил добре. Тъй като ротондата на Капитолия не можеше да се използва, тленните останки на Роджър и Ан Дърлинг щяха да бъдат изложени за поклонение в Белия дом и в продължение на двайсет и четири часа хората щяха да влизат през предната порта и да излизат от източното крило. На следващата сутрин катафалка щеше да пренесе телата до Националната катедрала заедно с трима конгресмени, евреин, протестант и католик, за общорелигиозната заупокойна служба. Райън трябваше да произнесе две речи. Текстът и на двете се намираше на края на папката.

— За какво е това? — Кати носеше авариен шлем, свързан с интеркома на кабината. Тя посочи към втория хеликоптер, който летеше на петдесетина метра назад и вдясно от тях.

— Винаги използваме поддържащ хеликоптер, госпожо. В случай че нещо се повреди и се наложи да се приземим — обясни й пилотът от дясната предна седалка, — и за да не ви бавим излишно. — Той не каза, че в поддържащия хеликоптер има още четирима агенти от Службата за сигурност, снабдени с по-тежки оръжия.

— Често ли се случва това, полковник?

— Откакто работя тук, не, госпожо. — Той не каза също и че през 1993 година един от хеликоптерите на морската пехота беше паднал в река Потомак и че всички на борда бяха загинали. Е, оттогава бе изминало много време. Пилотът постоянно наблюдаваше обстановката. Един от най-сериозните му случаи бе покушението над калифорнийския дом на президента Рейгън. Всъщност ставаше дума за немарливост от страна на пилота на частен самолет. След разпита в Службата за сигурност нещастното копеле сигурно завинаги се беше отказало да лети. От дългия си опит полковник Ханк Гудман знаеше, че това са хора, напълно лишени от чувство за хумор. Въздухът бе чист и студен. Пилотът следваше път I-95 на североизток. Балтимор вече се виждаше и мъжът отлично знаеше как да стигне до «Хопкинс» от предишната си служба във въздушния пост на военноморските сили на река Патъксент. Хеликоптерите им понякога бяха помагали при транспортирането на жертви на автомобилни катастрофи. Болницата, спомни си той, поемаше случаите на детски травми в щата.

Същата отрезвяваща мисъл дойде наум и на Кати, докато прелитаха покрай травматологичната сграда на Мерилендския университет. Та тя не за първи път летеше с хеликоптер, нали? Просто тогава не беше в съзнание. Бяха се опитали да убият нея и Сали и всички тези хора бяха наоколо в случай че някой друг отново се опита — защо? Защото съпругът й бе президент?

— Господин Олтман? — чу по интеркома Кати.

— Да, полковник?

— Вече сте предупредили за нас, нали?

— Да, знаят, че идваме — увери го Олтман.

— Не, имам предвид дали покривът е пригоден за VH-60?

— Какво искате да кажете?

— Тази машина е по-тежка от полицейските. Ще ни издържи ли площадката? — Последва мълчание. Полковник Гудман погледна към втория пилот и сбърчи лице. — Добре, този път ще минем така.