Том Клэнси - По заповед на президента

И трите деца на Райън също щяха да бъдат охранявани от подразделение, което обикновено се разделяше на части. Най-трудно им беше да изберат човек за Кейти — тъй като агентите се бяха борили, за да ги приемат на тази работа. Шефът там щеше да е най-възрастният от групата, агент на име Дон Ръсел, който сам имаше внуци. Към малкия Джак щяха да прикрепят младеж, които сериозно си падаше по спорта, докато на Сали Райън се падаше жена малко над трийсетте, която не беше омъжена и следеше модата, имаше младежки ум и обичаше да пазарува. Идеята бе семейството да се чувства колкото се може по-спокойно, въпреки необходимостта да бъде следено навсякъде освен в тоалетната от хора, въоръжени с пистолети и с радиостанции. В крайна сметка, разбира се, задачата беше безнадеждна. Президентът Райън имаше опит и можеше да разбере потребността от всичко това. Семейството му щеше да се научи да го търпи.

— Доктор Райън, кога трябва да тръгнете? — попита Прайс.

— След около четирийсет минути. Зависи от движ…

— Вече не — поправи я Прайс.

Денят щеше да е достатъчно неприятен. Имаха намерение да използват предишния ден, за да информират семейството на вицепрезидента за всичко, което трябваше да се направи, но планът им отиде по дяволите, наред с толкова много други неща. Олтман бе в другата стая и преглеждаше картите. До Балтимор имаше три удобни маршрута — междущатския път 95, магистралата Балтимор-Вашингтон и шосе 1, но сутрин и трите бяха претъпкани и конвоят на Службата за сигурност щеше да предизвика истинско задръстване. Нещо повече, за всеки потенциален убиец тези пътища бяха прекалено предвидими, пък и малко преди Балтимор силно се стесняваха. Болницата «Джон Хопкинс» имаше хеликоптерна площадка на покрива на педиатричната клиника, но досега никой не се беше замислял какви ще са политическите последствия, ако откарват всеки ден първата дама на работа с хеликоптер VH-60 на морската пехота. Може би все пак в момента и това бе изход. Прайс излезе от стаята, за да се посъветва с Олтман, и семейство Райън изведнъж остана само на закуска, сякаш все още беше обикновено семейство.

— Боже мой, Джак — въздъхна Кати.

— Знам. — Вместо да разговарят, те се наслаждаваха на тишината в продължение на цяла минута. И двамата гледаха в чиниите си и само човъркаха закуската си, без да се хранят.

— На децата ще им трябват дрехи за погребението — най-после каза Кати.

— Да кажа ли на Андреа?

— Добре.

— Знаеш ли кога ще бъде?

— Би трябвало да разбереш днес.

— Все пак ще мога да продължа да работя, нали? — Сега, когато Прайс бе излязла, тя можеше да си позволи да прояви тревогата си.

Джак я погледна.

— Да. Виж, ще се опитам да положа всички усилия да живеем нормално, доколкото това е възможно, и знам колко важна е работата ти. — Той се усмихна. — Адски се гордея с теб, скъпа.

Прайс се върна в стаята и каза:

— Доктор Райън? — И разбира се, към нея се обърнаха две глави. Можеха да го прочетат по лицето й. Най-важният въпрос все още не беше обсъждан. Дали да я наричат доктор Райън, госпожа Райън или…

— Нека стане по-лесно за всички ни, а? Наричайте ме Кати.

Прайс не можеше да го направи, но за момента остави нещата така.

— Докато не обмислим проблема, ще ви откарваме по въздух. От морската пехота вече пратиха хеликоптер.

— Не е ли скъпо? — попита Кати.

— Да, така е, но трябва да обмислим всичко, а за момента това е най-лесният начин. Освен това… — В стаята влезе някакъв много висок мъж. — … това е Рой Олтман. Известно време той ще е основната ви охрана.

— О — успя само да произнесе Кати. Рой Олтман беше висок сто и деветдесет сантиметра и тежеше деветдесет и девет килограма. Имаше оредяваща руса коса, светла кожа и срамежлива физиономия, която го правеше да изглежда засрамен от ръста си. Подобно на всички агенти от Службата за сигурност, сакото на костюма му бе ушито малко широчко, за да скрива служебния му автоматичен пистолет, а в неговия случай спокойно можеше да крие и цяла картечница. Олтман се приближи и изключително внимателно се ръкува с нея.

— Госпожо, знаете каква е работата ми. Ще се опитам, доколкото е възможно, да не ви се пречкам. — В стаята влязоха още двама души. Олтман ги представи като останалите от охраната й за деня. Всички бяха назначени временно. Всички трябваше да се приспособят към шефовете си, а това изобщо не можеше да се предвиди лесно, дори при толкова мили шефове, каквито засега изглеждаха всички от семейство Райън.